ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Вирджиния… И на поетичността на душата й Arigato, Лизи С благодарност. На мама и татко, Кети и Джон, Стан, Бил и Мелиса. На Темпъл и малката Кати. На Майкъл и Мерилин, Майкъл и Марди, Ирвинг и Силвия, Керъл, Дон и Роуз, Дейвид, Мич и Кобри, Де Сейлс, Боби Бърд, Миси, Джоел, Айра и Ди-Ди, Питър и Кети, и Бети, и д-р Сам Грей. На Джордж, Еди, Джеймс, Чък, Пол и Отдела за новини на „Канал 5“, Атланта. На Бетси Нолан, Томи, Ед, Сидни Шелдън и Бърт. На Марк Яфе и „Рендъм Хаус“, и Нат Лефкоуитц и Уилям Мирис. На въодушевения ми редактор Питър Гедърс. На чудесния ми литературен агент Оуен Ластър. И накрая, с обич на старата мечка Таунсенд: Довиждане, Стромболи, където и да си в момента. Уилям Дийл, авторът на шест романа („Машината на Шарки“, „Хамелеон“, „Хулигани“, „Тайландски кон“, „27“ и „Първичен страх“), публикувани до момента в 17 страните роден в Ню Йорк по времето на голямата криза. Животът му е бил изпъстрен със запомнящи се събития. Още съвсем млад взема участие във Втората световна война и има 29 полета с бомбардировач над Европа. Завръща се в Щатите, дипломира се в Университета в Мисури и започва работа като репортер, занимаващ се с криминалните престъпления във вестник „Атланта Конститюшън“. Напуска шест години по-късно, за да продължи кариерата си като фотожурналист и фоторепортер на свободна практика, без да изоставя перото. По-късно става главен редактор на награденото списание „Атланта“, пише очерци и сам обезпечава снимковия материал за тях (като например очерка за федералния затвор в Атланта, където прекарва доброволно пет дни, за да добие по-ярка представа за обстановката). Дийл е от онези писатели експериментатори, които отварят нови хоризонти за събратята писатели на трилъри, но разработва с великолепно умение традиционните теми. „Машината на Шарки“ (п

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

От вратата на пожарния изход хвърчаха трески. Появи се пукнатина. О’Хара с мъка се изправи на крака и разтреперан слезе по няколкото оставащи стъпала.

— Ще можеш ли само с една ръка? — разтревожено попита Хамелеона.

— Мога да опитам.

— Върви! — каза простичко Хамелеона.

О’Хара реши да не спори. Хвана въжето и започна да се спуска в черната пропаст.

Вратата излетя от рамката и се стовари на пода. През отвора с труд излязоха трима души от охраната.

Хамелеона също започна да се спуска.

О’Хара се плъзгаше надолу с такава скорост, че триенето във въжето изгаряше дланта му. Усещаше, че Хамелеона е точно над него. Изведнъж разбра, че те вече не се спускат. Обърна глава нагоре. Видя хилещото се лице на един от сумо борците. Гигантът ги изтегляше нагоре с такава лекота, сякаш бяха кукли.

— Пускай се! — изкрещя О’Хара и полетя надолу.

Нямаше никаква представа на каква височина се намират. Тялото му се стрелна в тъмнината на отводнителната шахта, миг по-късно се удари в пода на главния тунел и той без забавяне се извъртя встрани. Секунда по-късно падна и Хамелеона, и също се претърколи върху него.

Двамата се хвърлиха по покрития с мокър мъх коридор като деца, попаднали в подземен лабиринт от Дисниленд. След малко изхвръкнаха през входа на шахтата, отнасяйки с инерцията си преплетените лози и продължиха да се търкалят по склона на планината, докато не спряха в някакви храсти.

Микробусът беше на десетина фута от тях.

Ръцете на О’Хара горяха, остра болка пронизваше рамото му, а от разкъсаната му китка капеше кръв. Той опита да се изправи на крака и видя Магьосника, който тичаше към тях.

— Хамелеона…? — успя да попита той.

— Тук съм,

томодачи

— обади се зад гърба му татуираният и му помогна да стане. За първи път наричаше О’Хара „приятелю“.

Те влязоха в микробуса и легнаха на пода.

— Потегляй! — заповяда Магьосника, а Илайза включи на скорост, заби крак върху педала на газта и те се понесоха надолу.

— Какво, по дяволите, се случи? — попита Магьосника.

— Лайното попадна във вентилатора — прошепна О’Хара.

— За всичко съм виновен аз — обясни Хамелеона. — Загубих контрол над себе си за няколко минути. Това беше емоционален…

О’Хара седна. После сложи ръка върху ръката на Хамелеона.

— Ей — каза той. — Да си чул някой да се оплаква? — После се обърна към Магьосника. — Имаме ли нещо на касета?

— Цялото представление.

О’Хара се засмя и отново рухна по гръб на пода.

— Дали има аптечка вкъщи? — попита той. — Имам чувството, че кръвта ми изтича.

Илайза се спусна по склона на планината като вихрушка и минути по-късно те прекосяваха равните части на Танабе. Зад тях над Драконовото гнездо се извиваха жълтите езици на огъня. Хамелеона наблюдаваше през задното стъкло и масажираше ръцете си, за да премахне болката в тях.