ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Вирджиния… И на поетичността на душата й Arigato, Лизи С благодарност. На мама и татко, Кети и Джон, Стан, Бил и Мелиса. На Темпъл и малката Кати. На Майкъл и Мерилин, Майкъл и Марди, Ирвинг и Силвия, Керъл, Дон и Роуз, Дейвид, Мич и Кобри, Де Сейлс, Боби Бърд, Миси, Джоел, Айра и Ди-Ди, Питър и Кети, и Бети, и д-р Сам Грей. На Джордж, Еди, Джеймс, Чък, Пол и Отдела за новини на „Канал 5“, Атланта. На Бетси Нолан, Томи, Ед, Сидни Шелдън и Бърт. На Марк Яфе и „Рендъм Хаус“, и Нат Лефкоуитц и Уилям Мирис. На въодушевения ми редактор Питър Гедърс. На чудесния ми литературен агент Оуен Ластър. И накрая, с обич на старата мечка Таунсенд: Довиждане, Стромболи, където и да си в момента. Уилям Дийл, авторът на шест романа („Машината на Шарки“, „Хамелеон“, „Хулигани“, „Тайландски кон“, „27“ и „Първичен страх“), публикувани до момента в 17 страните роден в Ню Йорк по времето на голямата криза. Животът му е бил изпъстрен със запомнящи се събития. Още съвсем млад взема участие във Втората световна война и има 29 полета с бомбардировач над Европа. Завръща се в Щатите, дипломира се в Университета в Мисури и започва работа като репортер, занимаващ се с криминалните престъпления във вестник „Атланта Конститюшън“. Напуска шест години по-късно, за да продължи кариерата си като фотожурналист и фоторепортер на свободна практика, без да изоставя перото. По-късно става главен редактор на награденото списание „Атланта“, пише очерци и сам обезпечава снимковия материал за тях (като например очерка за федералния затвор в Атланта, където прекарва доброволно пет дни, за да добие по-ярка представа за обстановката). Дийл е от онези писатели експериментатори, които отварят нови хоризонти за събратята писатели на трилъри, но разработва с великолепно умение традиционните теми. „Машината на Шарки“ (п

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Колоната, макар и блъскана ожесточено от вълните, първоначално устоя на напреженията. След това обаче сглобката започна да осцилира от вълнението. В един момент колоната поддаде и платформата се разтресе за втори път. И въпреки това сглобката продължаваше да се съпротивлява, но щормът постепенно доразкъса заварката на шева. Горе, на повърхността, вятърът виеше между постройките и допълнително усилваше напрежението върху вече предаващата се колона. Изведнъж, с агонизиращия писък на разкъсван метал, колоната се раздели на две, отстъпвайки пред водната стихия. За момент тя застана в нестабилно равновесие, но после подхвърляна от вълните и вятъра и под натиска на двайсетте хиляди тона стомана и бетон над нея долната част се отмести и увисналата над нея колона се срути като игла към отстоящото на четиристотин фута дъно на морето.

„Торо“, смъртно ранен, отстъпи пред щорма и след рухването на северната опорна колона се люшна за миг, отново се изправи и точно в този момент бе ударен от гигантска вълна. Стоманените кабели се скъсаха като конци. Зимната украса се разпука и парчетата лед, подхванати от вятъра, изсвистяха във въздуха и бяха отнесени над морето. И тогава „Торо“ се наклони окончателно. Северният му периметър се заби в морето, кулата на сондата се срути, разплисквайки водата и натрошените парчета, подхванати от вълните, започнаха да се блъскат по частично потопената палуба. Осемте тръбопровода, през които помпите изкачваха нефта до резервоарите се изскубнаха от гнездата и извивайки се като змии във въздуха, започнаха да бълват нефт, подхващан от вятъра. Електрическите вериги започнаха да избухват като фойерверки и суровият петрол нахлу в потопеното помещение. Шестте дежурни намериха моментално смъртта си в огромната гъба, която изхвръкна на свобода странично на съоръжението, за да бъде отнесена от урагана и морето.

В зоната на бедствието хората бяха подхвърляни като кибритени клечки, намирайки смъртта си под търкалящите се мебели или изхвърляни през разбитите илюминатори. Повечето от тях, попаднали в клопката на тъмнината, умираха обхванати от паника и страх.

„Торо“ полегна настрана, задържан все още от другите три опори, изложен на беса на стихиите и подложил огромната си палуба на ударите на вълните.

Лансдейл стоеше на входната врата на своя апартамент, подканвайки Мардж да побърза, когато изведнъж подът пропадна под краката му.

— Господи, преобръщаме се! — извика той в мига, когато подът се обърна странично на него. Той падна и усети, че краката му се клатят през рамката на вратата. Трескаво опита да се хване за стената, която по умопомрачителен начин се беше превърнала в под, опитвайки да се задържи, за да не падне обратно в апартамента. Грохотът около него беше оглушителен.