ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Вирджиния… И на поетичността на душата й Arigato, Лизи С благодарност. На мама и татко, Кети и Джон, Стан, Бил и Мелиса. На Темпъл и малката Кати. На Майкъл и Мерилин, Майкъл и Марди, Ирвинг и Силвия, Керъл, Дон и Роуз, Дейвид, Мич и Кобри, Де Сейлс, Боби Бърд, Миси, Джоел, Айра и Ди-Ди, Питър и Кети, и Бети, и д-р Сам Грей. На Джордж, Еди, Джеймс, Чък, Пол и Отдела за новини на „Канал 5“, Атланта. На Бетси Нолан, Томи, Ед, Сидни Шелдън и Бърт. На Марк Яфе и „Рендъм Хаус“, и Нат Лефкоуитц и Уилям Мирис. На въодушевения ми редактор Питър Гедърс. На чудесния ми литературен агент Оуен Ластър. И накрая, с обич на старата мечка Таунсенд: Довиждане, Стромболи, където и да си в момента. Уилям Дийл, авторът на шест романа („Машината на Шарки“, „Хамелеон“, „Хулигани“, „Тайландски кон“, „27“ и „Първичен страх“), публикувани до момента в 17 страните роден в Ню Йорк по времето на голямата криза. Животът му е бил изпъстрен със запомнящи се събития. Още съвсем млад взема участие във Втората световна война и има 29 полета с бомбардировач над Европа. Завръща се в Щатите, дипломира се в Университета в Мисури и започва работа като репортер, занимаващ се с криминалните престъпления във вестник „Атланта Конститюшън“. Напуска шест години по-късно, за да продължи кариерата си като фотожурналист и фоторепортер на свободна практика, без да изоставя перото. По-късно става главен редактор на награденото списание „Атланта“, пише очерци и сам обезпечава снимковия материал за тях (като например очерка за федералния затвор в Атланта, където прекарва доброволно пет дни, за да добие по-ярка представа за обстановката). Дийл е от онези писатели експериментатори, които отварят нови хоризонти за събратята писатели на трилъри, но разработва с великолепно умение традиционните теми. „Машината на Шарки“ (п

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

По повърхността на морето се забелязваха сновящите лъчи на прожекторите. Вълните се блъскаха в опорите и разбиваха образувалия се по тях близо до повърхността лед на парчета.

— Мисля, че може би… хм, може би сме ударени от… може би малък айсберг или нещо подобно.

— „Нещо подобно“? Там навън няма „нещо подобно“, за бога. Слизам веднага.

Той тресна слушалката във вилката. После я вдигна отново и набра номера на радиозалата.

— Радиозала. Харисън.

— Харисън, тук е шефът. Провери веднага дали около нас има плавателни съдове. Открий дали някой е наблизо.

— Но, боже мой, какво…?

— Не се мотай, просто го направи! И ми се обади.

Мардж се обърна в леглото и го погледна сънливо.

— Какво… — започна тя, но той рязко я прекъсна. Прекоси стаята и извади от дъното на един от шкафовете спасителни жилетки и термоизолационни костюми. Хвърли ги към нея.

— Бързо облечи това и да тръгваме.

Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.

— Да?

— Шефе? Харисън се обажда.

— Какво разбра?

— Гръцки танкер, който се бори с вълнението на минимална скорост.

— Къде се намира?

— Дявол да го вземе, ако времето беше ясно, щяхме да го виждаме. На около три мили на северозапад с курс към пролива.

— Чуй ме добре, Харисън. Може би нещо се е блъснало в нас. Свържи се с танкера и им кажи, че може да имаме нужда от помощ.

— Да обявя ли S.O.S.?

— Направи точно каквото ти казах. Предай, че може да имаме неприятности и че бихме желали да потвърдят, че са разбрали. Ще ти се обадя пак от залата за контрол на стабилизатора.

Читать дальше

Той продължаваше да наблюдава екрана на монитора и в същия миг отново го усети: разтърсване като при леко земетресение. Чашите на бара издрънкаха. И отново настана спокойствие.

Тя навличаше гащеризона на термоизолационния костюм и на лицето й беше изписана паника.

— Какво става?

— Не знам — призна Лансдейл. — Може би нещо ни е ударило. Слизам до централния пулт. Готова ли си?

— Мога ли да облека някакви дрехи? — попита тя.

— Не! Да тръгваме… веднага.

В 3:04:58 часа термичните експлозиви, прикрепени към северната опорна колона на „Торо“, избухнаха, както бяха нагласени. В действителност имаше два взрива. Първият разкъса заварената сглобка на стоманената колона. Вторият беше по-забележителен. Ударната вълна раздвижи водните пластове, преборвайки се даже със силното вълнение. Тя почти довърши нещата, но не съвсем. Огромната енергия, освободена от втората експлозия, разцепи колоната и пукнатината плъзна на 10–12 фута нагоре по нея. От раната изхвръкна огромен облак въздушни мехурчета. Нарушена бе херметичността, имаща за цел да създаде допълнителна плаваемост. Звукът потъна в рева на вятъра, но ударната вълна се пренесе нагоре по опорната колона и разтърси платформата.