ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

На Вирджиния… И на поетичността на душата й Arigato, Лизи С благодарност. На мама и татко, Кети и Джон, Стан, Бил и Мелиса. На Темпъл и малката Кати. На Майкъл и Мерилин, Майкъл и Марди, Ирвинг и Силвия, Керъл, Дон и Роуз, Дейвид, Мич и Кобри, Де Сейлс, Боби Бърд, Миси, Джоел, Айра и Ди-Ди, Питър и Кети, и Бети, и д-р Сам Грей. На Джордж, Еди, Джеймс, Чък, Пол и Отдела за новини на „Канал 5“, Атланта. На Бетси Нолан, Томи, Ед, Сидни Шелдън и Бърт. На Марк Яфе и „Рендъм Хаус“, и Нат Лефкоуитц и Уилям Мирис. На въодушевения ми редактор Питър Гедърс. На чудесния ми литературен агент Оуен Ластър. И накрая, с обич на старата мечка Таунсенд: Довиждане, Стромболи, където и да си в момента. Уилям Дийл, авторът на шест романа („Машината на Шарки“, „Хамелеон“, „Хулигани“, „Тайландски кон“, „27“ и „Първичен страх“), публикувани до момента в 17 страните роден в Ню Йорк по времето на голямата криза. Животът му е бил изпъстрен със запомнящи се събития. Още съвсем млад взема участие във Втората световна война и има 29 полета с бомбардировач над Европа. Завръща се в Щатите, дипломира се в Университета в Мисури и започва работа като репортер, занимаващ се с криминалните престъпления във вестник „Атланта Конститюшън“. Напуска шест години по-късно, за да продължи кариерата си като фотожурналист и фоторепортер на свободна практика, без да изоставя перото. По-късно става главен редактор на награденото списание „Атланта“, пише очерци и сам обезпечава снимковия материал за тях (като например очерка за федералния затвор в Атланта, където прекарва доброволно пет дни, за да добие по-ярка представа за обстановката). Дийл е от онези писатели експериментатори, които отварят нови хоризонти за събратята писатели на трилъри, но разработва с великолепно умение традиционните теми. „Машината на Шарки“ (п

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Стъклария, мебелировка, всичко, което не беше добре закрепено, се изсипваше по коридорите на пететажната постройка.

И докато Лансдейл се опитваше да се отдалечи от зейналия отвор на вратата, в ушите му нахлуваха писъци. Той се обърна и погледна надолу към вътрешността на апартамента си. Мардж лежеше свита в ъгъла, покрита с натрошени парчета от мебелировката и други боклуци. Беше загубила съзнание. За да стигне до нея, Лансдейл имаше нужда от въже. В същия миг той чу експлозията на изтеклия петрол и усети как цялото съоръжение се разтърсва. Силата на взрива издуха вратата в далечния край на коридора и отнесе половината стена. Леденостуден, влажен въздух нахлу през пробойната. Осветлението изгасна. Лансдейл насочи лъча на фенерчето си към хаоса на апартамента. Илюминаторът, намиращ се под водата, не можа да устои на налягането на водата. Закопчалките му започнаха да изскачат като тапи на бутилка от шампанско. В следващия миг кръглият прозорец с трясък изхвръкна и през отвора изригна гейзер ледена вода. Лансдейл скочи на крака и се насочи към коридора. В този момент платформата отново се килна и той се озова захвърлен към тавана на коридора, превърнал се временно в нов под. Тогава морето нахлу отвсякъде и той видя огромна водна планина да се стоварва върху него и да го поглъща.

Читать дальше

Шокът на ледената морска вода го парализира. Той упорито продължаваше да държи фенерчето, понесен от потопа през коридора. За миг успя да се залови за рамката на една от вратите, но пръстите му се изплъзнаха и отново се озова в клопката на потопения под повърхността коридор. Усещаше, че дробовете му всеки миг ще избухнат, докато се търкаляше по стените, трескаво търсейки някакъв отвор, някакво спасение от този воден капан. Но студът вече започваше да оказва своето влияние и температурният шок изтръгна и последните глътки въздух от гърдите му.

Господи, аз се давя, помисли той.

И тогава се озова в един блестящ подводен свят, парализиран отвъд границата на болката или тревогата; фенерчето се изплъзна от пръстите му, потъна някъде в далечината, така че лъчът се превърна в светла точка. Той отвори уста, като риба в аквариум, позволявайки на морето да нахлуе в него, съзнанието му примигна и угасна.

„Хенри Торо“ лежеше преобърнат. Кабелите, които допреди малко го бяха задържали фиксиран за дъното на морето, или се бяха изтръгнали, или се бяха скъсали. Могъщите опорни колони сочеха право нагоре. Блъскани от щорма, те се огънаха и бяха изскубнати от гнездата на долната част на палубата. Затвореният в тях въздух със съскане се измъкна на свобода.