Зад себе си чувах как още вещи от купчината боклук се сгромолясват пред вратата, но това не помота много, след няколко секунди щяха да преминат.
— Просто стреляй в тази посока, тя трябва да е там — каза Кристъл, а Диондра я накара да замълчи, стъпките им се чуваха на последното стъпало. Не бързаха, Диондра риташе неща по пода, докато се приближаваха към вратата, обграждаха ме, сякаш бях побесняло животно, което трябва да бъде приспано. Диондра дори не беше особено съсредоточена. Неочаквано отбеляза:
— Печеното беше прекалено солено.
В ъгъла на малката си стаичка забелязах слаба светлина. Идваше отнякъде на тавана.
Спуснах се към нея, спънах се в някакво червено вагонче, а жените се разсмяха, когато ме чуха да падам.
— Ще се насиниш! — провикна се Кристъл, Диондра разчистваше още неща, а аз бях под светлината.
Беше отворът на вентилационната шахта на скривалището и беше прекалено тесен, за да се проврат повечето хора, но не и аз. Започнах да трупам неща, за да я достигна, да се докопам с ръце до горе, за да се повдигна, а Диондра и Кристъл почти бяха стигнали до мен. Опитах се да стъпя върху стара детска количка, но дъното поддаде, нараних си крака, продължих да трупам неща: изкривена маса за сменяне на пелени и след това няколко енциклопедии. Качих се върху тях, усетих, че всеки момент ще се изплъзнат, но успях да се хвана за шахтата, проврях се през пречките на ръждясалата турбина. Един напън и вече усещах студения нощен въздух, подготвих се за следващия напън, който щеше да ме изведе навън, и тогава Кристъл ме сграбчи за крака, опита се да ме издърпа обратно, а аз ритах и се съпротивлявах. Под мен се чу писък: „Застреляй я!“, а Кристъл кресна: „Хванах я!“ Тежестта й ме дърпаше надолу, едва се държах наполовина вън, наполовина вътре. Ритнах силно с наранения си крак и забих петата си право в лицето й. Ударих носа й, чу се силен вой, Диондра се разкрещя: „О, боже!“, аз се отскубнах, отново се издърпах нагоре, ръцете ми бяха целите в дълбоки червени драскотини от ръба на шахтата, но бях горе, прескочих и излязох на земята. Докато си поемах дъх, дишах в калта, вече чувах как Диондра тръгва: „Идвай горе, идвай горе!“.
Читать дальше
Ключовете за колата ми ги нямаше, бяха се изгубили някъде вътре, затова се обърнах и побягнах към гората в скоклив тръст, като същество на три крака и с един чорап, шляпах през калта, воняща на тор, на лунната светлина и едва тогава се обърнах, чувствайки се почти добре. Видях, че са излезли от къщата, бяха зад мен, тичаха след мен — две кървящи бледи лица, но аз успях да стигна до гората. Виеше ми се свят, очите ми не можеха да се спрат на нищо: дърво, небето, заек, който избяга от мен. „Либи!“ чу се зад мен.






