Мрак
Гиллиан Флинн
На ослепителния ми съпруг Брет Нолан
С живота простиха се Дей,
защото Бен се оказа злодей:
в дяволски пъклен захлас
изтреби ги в нощен час.
Мишел удуши през нощта,
Деби накълца — изтече й кръвта.
Мама Пати след туй се затресе —
той главата й с пушка отнесе.
Бебето Либи някак оцеля,
ама за какво след таз беля?
Ученическо стихотворение, ок. 1985 г.
Сега
Има в мен лошотия, съвсем истинска, като вътрешен орган. Ако ми разпорите корема, току-виж се изхлузила навън — месеста и тъмна — и тупнала на пода, та да я стъпчете. Злото е в кръвта на семейство Дей. Нещо не ми е наред. Никога не съм била послушно момиченце, а след убийствата станах още по-лоша. Малкото сираче Либи отрасна начумерено и безгръбначно, обикаляше разни далечни роднини — втори братовчеди, пралели и приятели на приятелите, киснеше по каравани или порутени фермерски къщи из цял Канзас. Ходех на училище с дрехи от по-голямата си сестра: ризи с пожълтели подмишници, панталони с провиснало дъно, нелепо широки и привързани с оръфан колан, пристегнат на последната дупка. На снимките на класа косата ми все не е както трябва, баретите висят на вървите си, все едно са летящи предмети, оплели се в гъсталак, а под очите ми винаги има издути торбички като на пияна хазайка. И може би едва забележима извивка на устните вместо усмивка. Може би.
Не бях симпатично дете и се превърнах в много антипатичен зрял човек. Нарисувате ли душата ми, ще се получи драсканица с остри зъби.
Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И никой няма да знае. Хората, които и да са те, просто ще забодат поглед в обувките или в нечии рамене, докато се възцари мълчание, после някой ще се заеме да вари кафе — отривисто и с много тракане. Кафето страшно върви с внезапната смърт.
Измъкнах крак изпод завивките, обаче не можах да се накарам да го допра до пода. Сигурно съм потисната. Вероятно съм в депресия от около двайсет и четири години. Усещам, че някъде там, вътре, има по-добра моя разновидност — скрита зад черния дроб или прикрепена за крайче на далака в моето осакатено детинско тяло, една Либи, която ми нарежда да стана, да направя нещо, да порасна, да продължа напред. Обаче злината обикновено взема връх. Когато бях на седем, брат ми изтрепа цялото ми семейство. Майка ми и двете ми сестри вече ги няма: дум-дум, кръц-кръц, хррр-хррр. Всъщност нищо не трябваше да правя след това, нищо не се очакваше от мен.






