ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Мрак Гиллиан Флинн На ослепителния ми съпруг Брет Нолан С живота простиха се Дей, защото Бен се оказа злодей: в дяволски пъклен захлас изтреби ги в нощен час. Мишел удуши през нощта, Деби накълца — изтече й кръвта. Мама Пати след туй се затресе — той главата й с пушка отнесе. Бебето Либи някак оцеля, ама за какво след таз беля? Ученическо стихотворение, ок. 1985 г. Сега Има в мен лошотия, съвсем истинска, като вътрешен орган. Ако ми разпорите корема, току-виж се изхлузила навън — месеста и тъмна — и тупнала на пода, та да я стъпчете. Злото е в кръвта на семейство Дей. Нещо не ми е наред. Никога не съм била послушно момиченце, а след убийствата станах още по-лоша. Малкото сираче Либи отрасна начумерено и безгръбначно, обикаляше разни далечни роднини — втори братовчеди, пралели и приятели на приятелите, киснеше по каравани или порутени фермерски къщи из цял Канзас. Ходех на училище с дрехи от по-голямата си сестра: ризи с пожълтели подмишници, панталони с провиснало дъно, нелепо широки и привързани с оръфан колан, пристегнат на последната дупка. На снимките на класа косата ми все не е както трябва, баретите висят на вървите си, все едно са летящи предмети, оплели се в гъсталак, а под очите ми винаги има издути торбички като на пияна хазайка. И може би едва забележима извивка на устните вместо усмивка. Може би. Не бях симпатично дете и се превърнах в много антипатичен зрял човек. Нарисувате ли душата ми, ще се получи драсканица с остри зъби. Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Докато падаше, тя го видя да се спуска към брадвата, брадвата, която Мишел беше подпряла на вратата, а Деби се затича към майка си, тичаше, за да й помогне, а Пати се разкрещя: „Бягай!“. Деби замръзна, извика, повърна върху себе си, спъна се на плочките и затича на другата страна, стигна до края на коридора, тъкмо завиваше, но мъжът беше зад нея. Носеше брадвата и след като видя брадвата да се стоварва. Пати събра всичките си сили и се изправи, залитайки като пияна, не виждаше с едното си око, движеше се като в кошмар, в който краката й пристъпват бързо, но не стига до никъде, и крещеше: „Бягай! Бягай! Бягай!“ Зави зад ъгъла и видя Деби просната на пода в локва кръв, а мъжът — адски вбесен, с влажни и светнали очи, крещеше: „Защо ме накара да го направя?“ Той се обърна, сякаш за да си тръгне, и Пати изтича покрай него, вдигна Деби, която направи няколко колебливи стъпки, като че ли отново беше малко пълничко бебе, но беше наистина сериозно ранена, ръката й, сладката й ръчичка. „Всичко е наред, миличка, ти си добре.“ Ножът се плъзна от гърдите на Пати и издрънча на пода, кръвта рукна от нея по-силно и мъжът се върна, този път с пушка. Пушката на Пати, която тя старателно бе сложила на полицата над камината, където момичетата не можеха да я стигнат. Той се прицели в нея, докато тя се опитваше да застане пред Деби, защото не биваше детето да умре сега.

Мъжът вдигна пушката и Пати имаше време за една последна мисъл: „Иска ми се, иска ми се, иска ми се всичко това да не се бе случвало“.

Сетне със свистене като на летен въздух, който нахлува през прозореца на кола, изстрелът отнесе половината й глава.

Сега

— Съжалявам, мамо — казваше Кристъл. Аз бях почти сляпа, виждах само жълтокафеникав цвят, както когато слънцето огрява затворени очи. Появяваха се отблясъци от кухнята, но веднага изчезваха. Бузата ме болеше, усещах как болката пулсира по гръбнака ми и надолу до стъпалата. Лежах по очи на пода, а Диондра ме беше възседнала. Усещах миризмата й — на спрей против насекоми, докато седеше върху мен. — О, боже, издъних се.

— Няма нищо, скъпа, само ми донеси пушката.

Чух стъпките на Кристъл по стълбите, след което Диондра ме обърна с лице към себе си и ме хвана за гърлото. Исках да ме проклина, да изкрещи нещо, но тя не каза нищо, дишаше тежко и спокойно. Пръстите й стискаха гърлото ми. Югуларната ми вена подскочи, след това запулсира под пръста й. Все още не виждах. Щях да умра. Сърцето ми заби по-бързо, а после съвсем бавно. Тя пристегна ръцете ми с колене, не можех да ги движа, можех само да ритам, плъзгайки крака по пода. Тя дишаше в лицето ми, усещах топлината, представях си отворената й уста. Да, точно така. Можех да си представя къде се намира устата й. Извих се и се оттласнах изпод нея, освободих ръцете си и забих юмрук в лицето й.