— Ама…
— Бен, никога не трябва да споменаваш, че ме познаваш, не и докато не се махнем. Разбираш ли? Да не искаш да родя детето ни в затвора, защото знаеш какво ще се случи след това — отива при приемни родители и никога повече няма да го видиш. Това ли искаш за бебето си, за майката на детето си? Все още имаш възможност да постъпиш като голямо момче, като мъж. Сега иди да ми доведеш Либи.
Той взе големия фенер и излезе навън на студа, викайки Либи. Тя беше бързо хлапе, добър бегач, досега може би вече бе излязла на главното шосе. Или може би се криеше на обичайното си място до езерото. Краката му хрущяха в снега, а той се чудеше дали всичко това не е просто кошмар. Щеше да се върне вкъщи и всичко щеше да си като преди, когато ключалката щракна и вътре всичко беше нормално, всички спяха, една обикновена нощ.
И тогава си спомни Диондра, надвесена над Мишел като огромна хищна птица, а двете се тресяха в тъмното. И Бен осъзна, че нищо няма да е наред, осъзна и че няма да доведе Либи обратно в къщата. Той плъзна светлината на фенера по върховете на тръстиката, видя отблясък от червената й коса сред ширналото се жълто и извика:
— Либи, остани, където си, миличка!
Обърна се и изтича обратно в къщата.
Диондра удряше стените, дивана и крещеше с оголени зъби. Беше намазала стените с кръв, беше написала разни неща. Беше разнесла кръв с мъжките си обувки навсякъде, беше яла оризова зърнена закуска в кухнята и по нея имаше следи от храната, оставяше и пръстови отпечатъци навсякъде и не спираше да крещи: „Направи го да изглежда добре. Направи го да изглежда наистина добре!“ но Бен знаеше какво беше това, беше жажда за кръв, същото чувство, което и той изпита по-рано, онова лумване на гняв и мощ, което те кара да се чувстваш толкова силен.
Май изчисти следите от обувки доста добре, макар че беше трудно да се каже кои са на Диондра и кои — на мъжа. Кой, по дяволите, беше този мъж? Избърса всичко, което беше пипал — ключовете на лампите, брадвата, шкафовете, всичко в стаята си. Диондра се появи на вратата и му каза, че е избърсала шията на Мишел, а Бен се опитваше да не мисли. Остави думите по стените, не знаеше как да ги оправи. Беше се нахвърлила върху майка му с брадвата, по Пати имаше странни нови рани, дълбоки, и Бен се зачуди как може да е толкова спокоен, след като костите му сякаш щяха да се размекнат и той да рухне на земята, но си каза да се стегне, да бъде мъж, направи го, бъди мъж, направи каквото трябва, бъди мъж. Изведе Диондра от къщата, а навсякъде вече вонеше на пръст и на смърт. Когато затвори очи, видя червено слънце и отново си помисли — „Унищожение“.
Сега
Отново щях да изгубя пръсти от краката си. Седях пред една затворена бензиностанция почти час, разтривах премръзналите си крака и чаках Лайл.






