Всеки път, когато минеше кола, се скривах зад сградата, да не би да са Кристъл и Диондра, които ме търсеха. Ако ме откриеха сега, не можех да избягам. Щяха да ме хванат и с мен щеше да е свършено. От години исках да умра, но напоследък не, и определено не от ръцете на тези кучки.
Читать дальше
Обадих се на Лайл от телефон пред бензиностанцията, който бях сигурна, че не работи, а той започна разговора още преди да замълчи телефонистката. „Чу ли? Чу ли?“ „Не. Не искам да чувам. Просто ела да ме вземеш“. Затворих преди дори да е започнал с въпросите си.
— Какво се случи? — попита Лайл, когато най-накрая пристигна, а аз треперех и въздухът беше замръзнал. Хвърлих се в колата, ръцете ми бяха безчувствени от студа.
— Диондра със сигурност не е мъртва. Заведи ме вкъщи. Трябва да се прибера.
— Трябва да отидеш в болница. Лицето ти е… Виждала ли си лицето си? — Той ме дръпна под светлината в колата, за да видя по-добре.
— Усещам лицето си.
— Или в полицията? Какво се случи? Знаех си, че трябва да дойда с теб, Либи. Либи, какво се случи?
Разказах му. Цялата история, оставяйки го да се досеща и сам между пристъпите ми на плач, които завършваха с „… и тогава те… тогава те се опитаха да ме убият…“. Думите се лееха като наранени чувства, бяха като на невръстно момиченце, което разказва на майка си, че някой се е държал лошо с него.
— Значи Диондра е убила Мишел — каза Лайл. — Отиваме в полицията.
— Не, не отиваме. Искам просто да си отида вкъщи — казах с подсмърчане и сълзи.
— Трябва да отидем в полицията, Либи.
Започнах да крещя ужасни неща, блъсках с ръце по прозореца, докато от устата ми се разхвърча слюнка, което затвърди увереността на Лайл, че трябва да ме заведе в полицията.
— Либи, ще поискаш да отидеш в полицията. Щом ти кажа онова, което трябва да ти кажа, и отгоре на всичко случило се, ще поискаш да отидеш в полицията.
Съзнавах, че трябва да го направя, но мозъкът ми бе заразен със спомени за случилото се, след като семейството ми беше убито: дългите пагубни часове, припомнях си отново и отново историята с полицаите, краката ми, които висяха от огромен стол, студеният горещ шоколад в стиропорена чаша, как не можех да се стопля, просто копнеех да заспя, абсолютното изтощение, когато дори лицето ти се вцепенява. И можех да кажа всичко, което си поискам, няма значение, защото всички така или иначе са мъртви.
Лайл наду парното докрай и насочи всички дюзи към мен.
— Добре, Либи. Имам някои новини. Мисля… ами добре, просто ще го кажа. Нали?
— Плашиш ме, Лайл. Просто го кажи. — Светлината в колата не беше достатъчна, продължавах да оглеждам паркинга, за да съм сигурна, че никой не идва.
— Спомняш ли си Ангела на дълга? — започна Лайл. — Онзи, когото Клубът на следователя разследваше? Заловили са го в покрайнините на Чикаго.






