ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Мрак Гиллиан Флинн На ослепителния ми съпруг Брет Нолан С живота простиха се Дей, защото Бен се оказа злодей: в дяволски пъклен захлас изтреби ги в нощен час. Мишел удуши през нощта, Деби накълца — изтече й кръвта. Мама Пати след туй се затресе — той главата й с пушка отнесе. Бебето Либи някак оцеля, ама за какво след таз беля? Ученическо стихотворение, ок. 1985 г. Сега Има в мен лошотия, съвсем истинска, като вътрешен орган. Ако ми разпорите корема, току-виж се изхлузила навън — месеста и тъмна — и тупнала на пода, та да я стъпчете. Злото е в кръвта на семейство Дей. Нещо не ми е наред. Никога не съм била послушно момиченце, а след убийствата станах още по-лоша. Малкото сираче Либи отрасна начумерено и безгръбначно, обикаляше разни далечни роднини — втори братовчеди, пралели и приятели на приятелите, киснеше по каравани или порутени фермерски къщи из цял Канзас. Ходех на училище с дрехи от по-голямата си сестра: ризи с пожълтели подмишници, панталони с провиснало дъно, нелепо широки и привързани с оръфан колан, пристегнат на последната дупка. На снимките на класа косата ми все не е както трябва, баретите висят на вървите си, все едно са летящи предмети, оплели се в гъсталак, а под очите ми винаги има издути торбички като на пияна хазайка. И може би едва забележима извивка на устните вместо усмивка. Може би. Не бях симпатично дете и се превърнах в много антипатичен зрял човек. Нарисувате ли душата ми, ще се получи драсканица с остри зъби. Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Всеки път, когато минеше кола, се скривах зад сградата, да не би да са Кристъл и Диондра, които ме търсеха. Ако ме откриеха сега, не можех да избягам. Щяха да ме хванат и с мен щеше да е свършено. От години исках да умра, но напоследък не, и определено не от ръцете на тези кучки.

Читать дальше

Обадих се на Лайл от телефон пред бензиностанцията, който бях сигурна, че не работи, а той започна разговора още преди да замълчи телефонистката. „Чу ли? Чу ли?“ „Не. Не искам да чувам. Просто ела да ме вземеш“. Затворих преди дори да е започнал с въпросите си.

— Какво се случи? — попита Лайл, когато най-накрая пристигна, а аз треперех и въздухът беше замръзнал. Хвърлих се в колата, ръцете ми бяха безчувствени от студа.

— Диондра със сигурност не е мъртва. Заведи ме вкъщи. Трябва да се прибера.

— Трябва да отидеш в болница. Лицето ти е… Виждала ли си лицето си? — Той ме дръпна под светлината в колата, за да видя по-добре.

— Усещам лицето си.

— Или в полицията? Какво се случи? Знаех си, че трябва да дойда с теб, Либи. Либи, какво се случи?

Разказах му. Цялата история, оставяйки го да се досеща и сам между пристъпите ми на плач, които завършваха с „… и тогава те… тогава те се опитаха да ме убият…“. Думите се лееха като наранени чувства, бяха като на невръстно момиченце, което разказва на майка си, че някой се е държал лошо с него.

— Значи Диондра е убила Мишел — каза Лайл. — Отиваме в полицията.

— Не, не отиваме. Искам просто да си отида вкъщи — казах с подсмърчане и сълзи.

— Трябва да отидем в полицията, Либи.

Започнах да крещя ужасни неща, блъсках с ръце по прозореца, докато от устата ми се разхвърча слюнка, което затвърди увереността на Лайл, че трябва да ме заведе в полицията.

— Либи, ще поискаш да отидеш в полицията. Щом ти кажа онова, което трябва да ти кажа, и отгоре на всичко случило се, ще поискаш да отидеш в полицията.

Съзнавах, че трябва да го направя, но мозъкът ми бе заразен със спомени за случилото се, след като семейството ми беше убито: дългите пагубни часове, припомнях си отново и отново историята с полицаите, краката ми, които висяха от огромен стол, студеният горещ шоколад в стиропорена чаша, как не можех да се стопля, просто копнеех да заспя, абсолютното изтощение, когато дори лицето ти се вцепенява. И можех да кажа всичко, което си поискам, няма значение, защото всички така или иначе са мъртви.

Лайл наду парното докрай и насочи всички дюзи към мен.

— Добре, Либи. Имам някои новини. Мисля… ами добре, просто ще го кажа. Нали?

— Плашиш ме, Лайл. Просто го кажи. — Светлината в колата не беше достатъчна, продължавах да оглеждам паркинга, за да съм сигурна, че никой не идва.

— Спомняш ли си Ангела на дълга? — започна Лайл. — Онзи, когото Клубът на следователя разследваше? Заловили са го в покрайнините на Чикаго.