Слязох от колата и пушейки, се запътих към ресторанта, като държах цигарата в дясната си ръка, за да не се налага да поглеждам лявата, обезобразената. Почти вечер е: скиталчески облаци прекосяват небето като бизони, а слънцето е достатъчно ниско, за да опръска всичко в розово. Към реката, към извитите рампи на магистралата се извисяват изоставени силози — празни, сумрачно черни и безполезни.
Прекосих паркинга сам-самичка върху съзвездия от натрошено стъкло. Никой не ме нападна. В края на краищата, едва пет следобед е. Джим Джефрис обичаше да вечеря рано и се гордееше с това.
Когато влязох, той седеше на бара, пиеше нещо газирано и както си знаех, първото, което направи, беше да извади мобилния от джоба си и да впери поглед в него, сякаш го е предал.
— Звънна ли ми? — смръщи се той.
— Не, забравих — излъгах го.
Сега вече се усмихна.
— Е, както и да е. Така, радвам се, че си тук, скъпа. Готова ли си да си поговорим сериозно?
Той плесна два долара на бара и ме поведе към червено кожено сепаре с жълт дунапрен, прозиращ под нацепената кожа. Ръбовете на цепнатините одраскаха задната част на бедрата ми, докато се плъзгах на мястото си. Възглавниците изкашляха тютюнева воня.
Джим Джефрис никога не пиеше алкохол пред мен и нито веднъж не ме попита дали аз искам да пия, но когато дойде келнерът, си поръчах чаша червено вино и видях как той се постара да не изглежда изненадан, разочарован или някак по-различен от обичайния Джим Джефрис. „Какво червено?“ — попита келнерът, а аз наистина нямах представа — така и не мога да запомня имената на белите или на червените вина, нито коя част от това название трябва да изречеш, затова казах само: „Наливно“ Джефрис си поръча пържола, аз — пълнени печени картофи, и когато келнерът се отдалечи, той изпусна измъчена дълга въздишка и каза:
— Е, Либи, двамата с теб вече навлизаме в съвсем нова и различна фаза.
— Колко са останали? — попитах, умолявайки мислено
кажидесетхилядикажидесетхиляди
.
— Четеш ли отчетите, които ти изпращам?
— Понякога — излъгах отново. Обичам да получавам поща, но не и да я чета. Сигурно отчетите бяха в някоя купчина вкъщи.
— Слушаш ли съобщенията ми?
— Мисля, че мобилният ти телефон е развален. Много често прекъсва.
Бях чула достатъчно, за да разбера, че съм в беда. Обикновено изключвах след първото изречение на Джим Джефрис, който винаги започваше с „Либи, обажда се твоят приятел Джим Джефрис…“.
Читать дальше
Той опря върховете на пръстите си в колибка и издаде напред долната си устна.
— Във фонда са останали деветстотин осемдесет и два долара и дванайсет цента. Както вече споменах, ако го попълваше с приходи от редовна работа, щяхме да успеем да го задържим на повърхността, обаче… — разпери той ръце и направи гримаса — не стана така.






