ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Мрак Гиллиан Флинн На ослепителния ми съпруг Брет Нолан С живота простиха се Дей, защото Бен се оказа злодей: в дяволски пъклен захлас изтреби ги в нощен час. Мишел удуши през нощта, Деби накълца — изтече й кръвта. Мама Пати след туй се затресе — той главата й с пушка отнесе. Бебето Либи някак оцеля, ама за какво след таз беля? Ученическо стихотворение, ок. 1985 г. Сега Има в мен лошотия, съвсем истинска, като вътрешен орган. Ако ми разпорите корема, току-виж се изхлузила навън — месеста и тъмна — и тупнала на пода, та да я стъпчете. Злото е в кръвта на семейство Дей. Нещо не ми е наред. Никога не съм била послушно момиченце, а след убийствата станах още по-лоша. Малкото сираче Либи отрасна начумерено и безгръбначно, обикаляше разни далечни роднини — втори братовчеди, пралели и приятели на приятелите, киснеше по каравани или порутени фермерски къщи из цял Канзас. Ходех на училище с дрехи от по-голямата си сестра: ризи с пожълтели подмишници, панталони с провиснало дъно, нелепо широки и привързани с оръфан колан, пристегнат на последната дупка. На снимките на класа косата ми все не е както трябва, баретите висят на вървите си, все едно са летящи предмети, оплели се в гъсталак, а под очите ми винаги има издути торбички като на пияна хазайка. И може би едва забележима извивка на устните вместо усмивка. Може би. Не бях симпатично дете и се превърнах в много антипатичен зрял човек. Нарисувате ли душата ми, ще се получи драсканица с остри зъби. Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Слязох от колата и пушейки, се запътих към ресторанта, като държах цигарата в дясната си ръка, за да не се налага да поглеждам лявата, обезобразената. Почти вечер е: скиталчески облаци прекосяват небето като бизони, а слънцето е достатъчно ниско, за да опръска всичко в розово. Към реката, към извитите рампи на магистралата се извисяват изоставени силози — празни, сумрачно черни и безполезни.

Прекосих паркинга сам-самичка върху съзвездия от натрошено стъкло. Никой не ме нападна. В края на краищата, едва пет следобед е. Джим Джефрис обичаше да вечеря рано и се гордееше с това.

Когато влязох, той седеше на бара, пиеше нещо газирано и както си знаех, първото, което направи, беше да извади мобилния от джоба си и да впери поглед в него, сякаш го е предал.

— Звънна ли ми? — смръщи се той.

— Не, забравих — излъгах го.

Сега вече се усмихна.

— Е, както и да е. Така, радвам се, че си тук, скъпа. Готова ли си да си поговорим сериозно?

Той плесна два долара на бара и ме поведе към червено кожено сепаре с жълт дунапрен, прозиращ под нацепената кожа. Ръбовете на цепнатините одраскаха задната част на бедрата ми, докато се плъзгах на мястото си. Възглавниците изкашляха тютюнева воня.

Джим Джефрис никога не пиеше алкохол пред мен и нито веднъж не ме попита дали аз искам да пия, но когато дойде келнерът, си поръчах чаша червено вино и видях как той се постара да не изглежда изненадан, разочарован или някак по-различен от обичайния Джим Джефрис. „Какво червено?“ — попита келнерът, а аз наистина нямах представа — така и не мога да запомня имената на белите или на червените вина, нито коя част от това название трябва да изречеш, затова казах само: „Наливно“ Джефрис си поръча пържола, аз — пълнени печени картофи, и когато келнерът се отдалечи, той изпусна измъчена дълга въздишка и каза:

— Е, Либи, двамата с теб вече навлизаме в съвсем нова и различна фаза.

— Колко са останали? — попитах, умолявайки мислено

кажидесетхилядикажидесетхиляди

.

— Четеш ли отчетите, които ти изпращам?

— Понякога — излъгах отново. Обичам да получавам поща, но не и да я чета. Сигурно отчетите бяха в някоя купчина вкъщи.

— Слушаш ли съобщенията ми?

— Мисля, че мобилният ти телефон е развален. Много често прекъсва.

Бях чула достатъчно, за да разбера, че съм в беда. Обикновено изключвах след първото изречение на Джим Джефрис, който винаги започваше с „Либи, обажда се твоят приятел Джим Джефрис…“.

Читать дальше

Той опря върховете на пръстите си в колибка и издаде напред долната си устна.

— Във фонда са останали деветстотин осемдесет и два долара и дванайсет цента. Както вече споменах, ако го попълваше с приходи от редовна работа, щяхме да успеем да го задържим на повърхността, обаче… — разпери той ръце и направи гримаса — не стана така.