ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Мрак Гиллиан Флинн На ослепителния ми съпруг Брет Нолан С живота простиха се Дей, защото Бен се оказа злодей: в дяволски пъклен захлас изтреби ги в нощен час. Мишел удуши през нощта, Деби накълца — изтече й кръвта. Мама Пати след туй се затресе — той главата й с пушка отнесе. Бебето Либи някак оцеля, ама за какво след таз беля? Ученическо стихотворение, ок. 1985 г. Сега Има в мен лошотия, съвсем истинска, като вътрешен орган. Ако ми разпорите корема, току-виж се изхлузила навън — месеста и тъмна — и тупнала на пода, та да я стъпчете. Злото е в кръвта на семейство Дей. Нещо не ми е наред. Никога не съм била послушно момиченце, а след убийствата станах още по-лоша. Малкото сираче Либи отрасна начумерено и безгръбначно, обикаляше разни далечни роднини — втори братовчеди, пралели и приятели на приятелите, киснеше по каравани или порутени фермерски къщи из цял Канзас. Ходех на училище с дрехи от по-голямата си сестра: ризи с пожълтели подмишници, панталони с провиснало дъно, нелепо широки и привързани с оръфан колан, пристегнат на последната дупка. На снимките на класа косата ми все не е както трябва, баретите висят на вървите си, все едно са летящи предмети, оплели се в гъсталак, а под очите ми винаги има издути торбички като на пияна хазайка. И може би едва забележима извивка на устните вместо усмивка. Може би. Не бях симпатично дете и се превърнах в много антипатичен зрял човек. Нарисувате ли душата ми, ще се получи драсканица с остри зъби. Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

На трийсет и една години съм, обаче хората ми говорят напевно, още малко и ще ми дадат да си рисувам с боички.

Прекосих наклонения си преден двор, а кучето на съседите поде досадния си лай. На паважа до колата ми са премазани скелетите на две птички, заприличали на влечуги с тези плоски човки и криле. От цяла година са тук. Не се сдържам и ги поглеждам всеки път, когато се качвам в колата си. Трябва ни хубав пороен дъжд, че да ги отмие.

Две възрастни жени разговаряха на стълбите на отсрещната къща и усетих как нарочно не ме поглеждат. Не знам името на никого. Ако някоя от тези жени умре, дори няма да мога да отбележа: „Горката госпожа Залински почина“, а ще трябва да кажа: „Онази проклета дърта кучка от отсрещната къща ритна камбаната“.

Читать дальше

Чувствах се като детски призрак, докато се качвах в средно голямата си кола, направена сякаш предимно от пластмаса. Все чакам някой от автосалона да дойде и да ми каже: „Беше номер. Всъщност това не може да се кара. Пошегувахме се“. Като в транс карам автомобила си играчка десетина минути към мястото на срещата си с Джим Джефрис и спирам на паркинга пред ресторанта с двайсетминутно закъснение, но знам, че той ще се усмихне вежливо и няма да обели нито дума за неточността ми.

От мен се очакваше да му звънна от мобилния си, когато пристигна, за да дотърчи навън и да ме въведе. Заведението — чудесен старовремски ресторант Кей Си — е заобиколено от изтърбушени сгради, които притесняват Джим, като че ли банда изнасилвачи са се спотаили в празните им черупки и очакват пристигането ми. Джим Джефрис няма да е Човекът-допуснал-нещо-лошо-да-сполети-Либи-Дей. Нищо лошо не може да се случи на ХРАБРАТА МАЛКА ДЕЙ. МАЛКОТО ИЗГУБЕНО МОМИЧЕНЦЕ, на клетото червенокосо седемгодишно момиченце с големите сини очи, единственото оцеляло от ПРЕРИЙНОТО КЛАНЕ, от МАНИАКАЛНИТЕ КАНЗАСКИ УБИЙСТВА, от САТАНИНСКОТО ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ ВЪВ ФЕРМАТА. Майка ми, двете ми по-големи сестри — всички убити от Бен. Оцелях единствено аз и го разобличих като убиеца. Аз бях сладураната, изправила пред правосъдието своя брат сатанист. Сензационна новина. „Инкуайърър“ публикува разплаканата ми снимка на първа страница под заглавието АНГЕЛСКО ЛИЦЕ.

Погледнах в огледалото за обратно виждане и дори сега видях бебешкото си лице. Луничките ми бяха изсветлели и зъбите ми се бяха изправили, но носът ми още беше чип, а очите ми — кръгли като на коте. Вече си боядисвах косата много светлоруса, но рижите корени се бяха показали. Изглеждаше, сякаш черепът ми кърви, особено на късното следобедно слънце. Запалих цигара. Можех да не пуша месеци наред и после изведнъж да ми хрумне: имам нужда от цигара. Такава съм, непостоянна.

— Да вървим, малка Дей — подканих се гласно. Така се наричам, когато ме изпълва ненавист.