ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Но защо тогава не престава да ви преследва, Шана — попита Габриела. — Наистина тази сутрин той не ме удостои с нито един поглед — което приемам с благодарност и като избавление, — но имаше моменти, в които човек можеше да се закълне, че той пламти в най-силна обич към мен. Щом вие вече сте му отговорили, защо продължава да говори за женитба?

Шана можа само да свие рамене.

— Може би — засмя се Шарлот — Шана е изразила отказа си твърде нежно, скъпа Габи. Няма нищо по-отрезвяващо за един джентълмен от това млада дама да му каже, че е достатъчно възрастен, за да й бъде баща — и после да му припомни, че има корем.

Шана се изкикоти в чашата си.

— А аз смятах отговора си за брутален. Ако бузата му не го боли вече, то ръката ми още ме наболява.

— Наистина ли — сияеше Габи. — Браво, Шана. Но защо тогава въпреки всичко не ви остави на мира? Човек би си помислил, че след такова нещо един мъж се отказва.

— Сигурно мистър Ралстон тайно му е подшушнал, че баща ми иска да се оженя за благородник — отвърна Шана. — Без съмнение сър Гейлърд се надява, че все някога ще ме впечатли.

— Не личи баща ви да го харесва много — каза мисис Амелия. — Напротив. Той дори се ядоса, когато сър Гейлърд изрази мнение, че мистър Рурк трябва да напусне масата и да отиде да яде при домашната прислуга. Пропуснахте вчера вечерта едно хубаво скарване, Шана. Баща ви обясни кратко и ясно, че не разрешава абсолютно никой да му пречи да си вечеря със своя роб, а Джордж обяви на всички, че все още е господарят на този дом и кани на масата си когото пожелае. И сред всички тях горкият Натаниел, който се опитваше да ги омиротвори, но не му се отдаваше много добре. И едва след четвърт час забелязахме, че мистър Рурк си бе отишъл. Но оттогава Джордж и баща ви не размениха нито една дума със сър Гейлърд.

— Тогава може би е било много добре, че ме е нямало — забеляза Шана.

Малко по-късно Шана седеше с мисис Амелия в салона, а старата дама й разказваше за къщата си, семейството и живота си.

— Вероятно, Шана, сте чували много за това, че Вирджиния е дива страна. — Тя се засмя, като видя, че Шана кимва. — Е, да, може и да е дива. Живяхме в дъсчена къща, докато изкореним дърветата и построим тази къща. Тогава имахме само Натаниел — а самите ние бяхме още деца. Родителите се страхуваха за нас. Те искаха да остана в Англия и да изчакам, докато Джордж ни построи къщата. Мислеха, че той ще се откаже и ще се върне. А и той често казва, че е щял да се откаже, ако не бях дошла с него.

Читать дальше

— Имате чудно хубава къща, мадам Бошан, и много мило семейство.

— Трябваше да преживеем много трудности, в Англия щяхме да живеем много по-лесно. Но мисля, че грижите, които споделихме, ни направиха по-добри и по-силни. Никога не бих искала синът ми да е такъв самоуверен глупак като сър Гейлърд.