ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Наистина синовете може би няма да се чувстват добре в двора, но мога да се закълна, че станаха истински мъже, които не жадуват за чужди пари, за да се уредят добре. И защото ги обичам, не желая нищо друго така както тяхното щастие. Естествено е майката да иска най-доброто за своите деца. Досега имаха късмета да намират човека, когото търсеха на този свят. И ако е рекъл господ, един ден ще мога да кажа същото и за Гейбриъл и Джеремая.

Шана отпиваше от чая си и се питаше дали и майката на Рурк би я посрещнала толкова сърдечно и топло, с толкова обич, както мисис Амелия я посрещаше. Шарлот бе за завиждане. Но сигурно и майката, която бе родила и отгледала мъж като Рурк, бе необикновена.

— Добре ли се чувствате в стаята на моя син? — попита мисис Амелия тихо.

— Чувствам се там като у дома си — призна си Шана чистосърдечно. — И си представям как великолепно прохладна е стаята през лятото с това голямо дърво, което расте току пред къщата. Къде всъщност е третият ви син?

— Искате ли още малко чай, скъпа?

— Благодаря, само половин чаша.

— Синът ми, е, той ту идва, ту си отива…

— Бих искала да се запозная и с него.

Мисис Амелия дълго не отместваше поглед от младата жена.

— Ще се запознаете, скъпа. Със сигурност ще се запознаете.

Когато Шана се преоблече, тя слезе по стълбите в зелен кадифен костюм за езда, който придаваше на очите й тъмна отсянка, почти като на смарагди.

През входната врата тъкмо влизаше Гейбриъл.

— По коя пътека бих могла да пояздя, без да се объркам? — осведоми се Шана.

Момичето я заведе отзад. Оттам се виждаше един хълм, който не се издигаше много далеч.

— Там при големия дъб ще видите една пътека, която води към високата долина между хълмовете. Ако имате късмет, можете да срещнете там горе Джеремая и Рурк.

Вятърът си играеше с перото в шапката, а изпълнена с безкрайна радост, Шана държеше поводите отпуснати. Джезабел се напрягаше и сякаш летеше, познаваше добре всяка стъпка земя. Шана я остави на свобода, докато достигнаха дъба. Тук започваше една следа от коли, обрасла с трева. Шана пристегна поводите и наложи на себе си и на Джезабел по-разумен ход.

Слънцето се бе изкачило високо на небето, но въпреки това бе хладно. Една кошута премина безшумно през шарената сянка. От двете страни се възправяха хълмове и пътеката заобикаляше една скала. Но по средата на завоя от гърдите й се изтръгна вик на въодушевление и тя спря кобилата.

Широка долина се простираше пред нея, излъчваше сито плодородие. А в средата на долината, долу, под лъчистото небе проблясваше верига от сини езерца, които се захранваха от водопад, който се стрелкаше с пръски и пяна надолу по скалата, за да се излее в основата й в портата на една дъга.