Наистина синовете може би няма да се чувстват добре в двора, но мога да се закълна, че станаха истински мъже, които не жадуват за чужди пари, за да се уредят добре. И защото ги обичам, не желая нищо друго така както тяхното щастие. Естествено е майката да иска най-доброто за своите деца. Досега имаха късмета да намират човека, когото търсеха на този свят. И ако е рекъл господ, един ден ще мога да кажа същото и за Гейбриъл и Джеремая.
Шана отпиваше от чая си и се питаше дали и майката на Рурк би я посрещнала толкова сърдечно и топло, с толкова обич, както мисис Амелия я посрещаше. Шарлот бе за завиждане. Но сигурно и майката, която бе родила и отгледала мъж като Рурк, бе необикновена.
— Добре ли се чувствате в стаята на моя син? — попита мисис Амелия тихо.
— Чувствам се там като у дома си — призна си Шана чистосърдечно. — И си представям как великолепно прохладна е стаята през лятото с това голямо дърво, което расте току пред къщата. Къде всъщност е третият ви син?
— Искате ли още малко чай, скъпа?
— Благодаря, само половин чаша.
— Синът ми, е, той ту идва, ту си отива…
— Бих искала да се запозная и с него.
Мисис Амелия дълго не отместваше поглед от младата жена.
— Ще се запознаете, скъпа. Със сигурност ще се запознаете.
Когато Шана се преоблече, тя слезе по стълбите в зелен кадифен костюм за езда, който придаваше на очите й тъмна отсянка, почти като на смарагди.
През входната врата тъкмо влизаше Гейбриъл.
— По коя пътека бих могла да пояздя, без да се объркам? — осведоми се Шана.
Момичето я заведе отзад. Оттам се виждаше един хълм, който не се издигаше много далеч.
— Там при големия дъб ще видите една пътека, която води към високата долина между хълмовете. Ако имате късмет, можете да срещнете там горе Джеремая и Рурк.
Вятърът си играеше с перото в шапката, а изпълнена с безкрайна радост, Шана държеше поводите отпуснати. Джезабел се напрягаше и сякаш летеше, познаваше добре всяка стъпка земя. Шана я остави на свобода, докато достигнаха дъба. Тук започваше една следа от коли, обрасла с трева. Шана пристегна поводите и наложи на себе си и на Джезабел по-разумен ход.
Слънцето се бе изкачило високо на небето, но въпреки това бе хладно. Една кошута премина безшумно през шарената сянка. От двете страни се възправяха хълмове и пътеката заобикаляше една скала. Но по средата на завоя от гърдите й се изтръгна вик на въодушевление и тя спря кобилата.
Широка долина се простираше пред нея, излъчваше сито плодородие. А в средата на долината, долу, под лъчистото небе проблясваше верига от сини езерца, които се захранваха от водопад, който се стрелкаше с пръски и пяна надолу по скалата, за да се излее в основата й в портата на една дъга.






