ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Искате ли да разгледате къщата? — попита той дрезгаво току пред устата й.

Шана кимна и пъхна ръката си в неговата. Пред хижата той повдигна Шана на ръце и я пренесе през прага. Вътре бе скромно и само огънят от огнището разпръскваше червеникава светлина. Рурк постави съпругата си на земята, а докато тя се оглеждаше, той се отправи към огнището и си запали лулата от една тлееща цепеница. Шана прокара ръка по грубата повърхност на една дървена маса, погледна любопитно в едно голямо желязно котле, което висеше до огъня, подскочи леко върху широкия пухен дюшек на леглото, прокара ръка през красивата кожа, която беше просната върху него и после се завъртя още веднъж в средата на хижата около самата себе си.

— Ах, Рурк — възкликна тя, — не би ли било чудесно, ако можехме да живеем в тази хижа само двамата?

Той я погледна скептично през дима от лулата си и се усмихна.

— Ах, Шана, нима наистина щяхте да сте щастлива тук?

— Даже и да не ви се вярва — нацупи се Шана, но аз съм издръжлива, мистър Бошан. И ако ме предизвикат, бих съумяла и тук да уредя живота си по най-добрия начин. Ще се науча да готвя. Може би не съвсем като готвачките на татко, но аз и не искам мъжът ми да е дебел. — Тя потупа слабото му тяло, после поглади кадифената си дреха. — Ще продължавате ли да ме обичате и като ми се надуе коремът от бебето?

— Ах, Шана — засмя се той и я прегърна, — винаги ще ви обичам.

Тя се увеси на врата му и отвърна на горещите му целувки.

— Колко време ще се забави Джеремая?

Рурк се пресегна зад гърба си и пусна резето на вратата.

— Докато го повикам.

Самотните клони на дървото драснаха жално под прозорците на спалнята. Шана се бе втренчила навън в звездната нощ. Спомените за часовете, които бе прекарала с Рурк в хижата, не искаха да я напуснат. Никога досега не бе усещала така ясно, така недвусмислено и силно, че не желае нищо друго така, както да живее заедно с Рурк в щастие или опасност. Малко ли беше това? Много ли беше? Не беше ли всичко? Сърцето й се бе зашило, а се чувстваше така невероятно самотна. Чувстваше се така, сякаш бе съвсем сама на този свят, сякаш цялата тежест на тази глупост тегнеше единствено и само върху нея. Това, което трябваше да направи сега — и което искаше да направи, — можеше като нищо да доведе дотам, че накрая да не й остане никой, нито Рурк, нито баща й. Никой повече. Дали тогава, както й бе обещал Натаниел Бошан, наистина щяха да я приемат в обятията си с целия позор, който я петнеше.

Тя положи ръка върху корема си и почувства съвсем ясно малкия живот, който растеше там, вътре. И изведнъж осъзна: тя никога нямаше да е сама.

Орлан Трейхърн седеше в коженото кресло в гостната си и размишляваше над куп карти, списъци и счетоводни книги.