— Искате ли да разгледате къщата? — попита той дрезгаво току пред устата й.
Шана кимна и пъхна ръката си в неговата. Пред хижата той повдигна Шана на ръце и я пренесе през прага. Вътре бе скромно и само огънят от огнището разпръскваше червеникава светлина. Рурк постави съпругата си на земята, а докато тя се оглеждаше, той се отправи към огнището и си запали лулата от една тлееща цепеница. Шана прокара ръка по грубата повърхност на една дървена маса, погледна любопитно в едно голямо желязно котле, което висеше до огъня, подскочи леко върху широкия пухен дюшек на леглото, прокара ръка през красивата кожа, която беше просната върху него и после се завъртя още веднъж в средата на хижата около самата себе си.
— Ах, Рурк — възкликна тя, — не би ли било чудесно, ако можехме да живеем в тази хижа само двамата?
Той я погледна скептично през дима от лулата си и се усмихна.
— Ах, Шана, нима наистина щяхте да сте щастлива тук?
— Даже и да не ви се вярва — нацупи се Шана, но аз съм издръжлива, мистър Бошан. И ако ме предизвикат, бих съумяла и тук да уредя живота си по най-добрия начин. Ще се науча да готвя. Може би не съвсем като готвачките на татко, но аз и не искам мъжът ми да е дебел. — Тя потупа слабото му тяло, после поглади кадифената си дреха. — Ще продължавате ли да ме обичате и като ми се надуе коремът от бебето?
— Ах, Шана — засмя се той и я прегърна, — винаги ще ви обичам.
Тя се увеси на врата му и отвърна на горещите му целувки.
— Колко време ще се забави Джеремая?
Рурк се пресегна зад гърба си и пусна резето на вратата.
— Докато го повикам.
Самотните клони на дървото драснаха жално под прозорците на спалнята. Шана се бе втренчила навън в звездната нощ. Спомените за часовете, които бе прекарала с Рурк в хижата, не искаха да я напуснат. Никога досега не бе усещала така ясно, така недвусмислено и силно, че не желае нищо друго така, както да живее заедно с Рурк в щастие или опасност. Малко ли беше това? Много ли беше? Не беше ли всичко? Сърцето й се бе зашило, а се чувстваше така невероятно самотна. Чувстваше се така, сякаш бе съвсем сама на този свят, сякаш цялата тежест на тази глупост тегнеше единствено и само върху нея. Това, което трябваше да направи сега — и което искаше да направи, — можеше като нищо да доведе дотам, че накрая да не й остане никой, нито Рурк, нито баща й. Никой повече. Дали тогава, както й бе обещал Натаниел Бошан, наистина щяха да я приемат в обятията си с целия позор, който я петнеше.
Тя положи ръка върху корема си и почувства съвсем ясно малкия живот, който растеше там, вътре. И изведнъж осъзна: тя никога нямаше да е сама.
Орлан Трейхърн седеше в коженото кресло в гостната си и размишляваше над куп карти, списъци и счетоводни книги.






