ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Търговецът бе поставен в едно широко кресло, дебело превързаният му крак почиваше на една табуретка. Не му беше счупено нищо, но кракът му, натъртен и подут, му създаваше доста неудобства.

С бодро чаткане на копита и трополене на колела една карета се приближи към господарския дом на Бошан. Гейбриъл скочи на прозореца, отмести копринените завеси настрана и се завзира навън. Над раменете на момичето Шана видя една млада жена с кърмаче на ръце да слиза от ландо, при което кочияшът й помагаше. Гейбриъл пусна завесите.

— Гарланд! — извика тя ужасено към майка си. — Не й ли казахте да не идва?

Мисис Амелия простена и отпусна куките за плетене в ръце. Тя скочи, но, изглежда, не можеше да се реши накъде да насочи стъпките си.

— О, боже, Гарланд! — изпищя тя. — За бога! — тя безпомощно се обърна към съпруга си. — Джордж!

И Рурк изглеждаше обезпокоен. Клатейки угрижено глава, той се отдалечи от Шана и застана пред камината със скръстени на гърдите ръце и намръщена физиономия. Слисана, Шана гледаше в поразената компания.

Читать дальше

Младата жена, която се наричаше Гарланд, нахлу като вихър през вратата, сякаш свеж бриз повя из къщата. Тя въобще не се спря, когато влезе в салона, а забърза направо към мисис Амелия и й остави в ръцете кърмачето. Шана видя в началото само слаб, облечен в кадифе гръб на жена и широкопола шапка, която прикриваше лицето. Без да поглежда никой друг, тя пристъпи направо към Рурк. Той се усмихваше търпеливо, когато Гарланд се повдигна на пръсти и го целуна крепко по устата.

— Добре дошъл у дома, Рурк! — каза тя с нежния си и топъл глас.

Гарланд се обърна, свали си леко шапката от главата и пое направо към Шана, която отвори широко очи и уста: гарвановочерна коса и златисти очи, сияйна усмивка, заслепяваща красота — нямаше никакво съмнение, това бе сестрата на Рурк. Но тогава тя трябваше… Мислите на Шана се въртяха в кръг: но Гарланд беше сестра на Гейбриъл, всички го казаха, а значи бе и сестра на Натаниел, И на Джеремая! Всички те бяха братя и сестри, братя и сестри на Рурк Деверъл Бошан!

— А вие сигурно сте Шана — сияеше Гарланд. — Натаниел не се справи добре с описанието ви.

— О — от гърдите на Шана се изтръгна един вик, след като се съвзе от първия шок. Погледът хвръкна към Рурк, но Рурк само се усмихна и сви рамене.

— О, вие! — Шана не можеше да намери думи. Тя отново се вгледа в момичето. — Вие… О, не!

Лицето на Шана пламна огненочервено. Как можеше да е така глупава! Тя скочи от креслото, избяга от стаята, профуча нагоре по стълбите и се втурна в покоите си. Тя заключи вратата и се видя изправена срещу Хергъс, която тъкмо подреждаше в стаята. Сякаш за пръв път видя стаята, тя най-сетне разбра; това бе стаята на Рурк!

Неговото писалище. Неговата гръцка книга. Неговият шкаф. О, как я бе измамил.