ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Междувременно долу в салона, в който се бе възцарило безпомощно мълчание, проеча внезапно гласът на Орлан Трейхърн.

— Ще ми обясни ли някой най-сетне какво става тук?

Питни не можа да се въздържи да не се изсмее, когато Рурк пристъпи към Орлан Трейхърн, застана мирно, поклони се и каза:

— Рурк Бошан на вашите услуги, сър!

— Рурк Бошан! — изрева Орлан.

Но робът не се бави повече, за да дава обяснения, а забърза след Шана. Трейхърн скочи и поиска да го последва, но болезнено си припомни, че засега имаше на разположение само един крак. Той си взе бастуна, заподскача на един крак по стълбата и изрева:

— Но как, по дяволите, тя е вдовица, щом вие сте Рурк Бошан?

Рурк му извика през рамо:

— Никога не е била вдовица! Аз ви измамих!

— По дяволите? Вие сега женени ли сте или не?

— Женени сме! — Рурк бе вече на половината на стълбите.

Орлан зарева още по-силно:

— Сигурен ли сте?

— Да, сър! — Рурк изчезна в дългия коридор, а Трейхърн, куцукайки, се върна в салона, бърчейки страшно чело. Той погледа обвинително Питни, който само сви рамене и си запали лулата. Орлан огледа всички, загледа втренчено в поразените лица на Бошанови, а най-поразено бе лицето на Гарланд. Тя имаше вид на момиченце, което не е съвсем сигурно дали току-що е направило нещо много глупаво или най-подходящото. После коремът на Трейхърн се разтресе, започна да се кикоти, после се разсмя с пълно гърло. Лека-полека по лицата на семейство Бошан се появи първата, колеблива усмивка. Орлан закуцука към Джордж и му подаде широката си ръка.

— Какво и да се случи още, сър, сигурно няма да скучаем!

Рурк завъртя дръжката, но вратата бе заключена.

— Шана — изкрещя той. — Ще ви обясня всичко!

— Изчезвайте! — скара му се тя презрително. — Направихте ме на глупачка пред всички!

— Шана! Отворете! — заблъска той по вратата.

— Изчезвайте!

— Шана? — Сега вече Рурк се ядоса и удари едно рамо на вратата, но тя бе така стабилна, както си я спомняше.

— Оставете ме на мира, лицемерна маймуно! — извика тя. — Намерете си някоя друга глупачка за шегичките.

— По дяволите, Шана! Мога да ви обясня всичко! Отворете най-сетне!

— Няма!

Рурк се засили и блъсна вратата с пълна сила.

Вратата наистина бе от як дъб, но ключалката не бе достатъчно стабилна за такъв удар. Вратата изпука и се разтвори широко с трясък, от стените се посипаха гипс и дървени трески. Долу в салона мисис Амелия угрижено положи ръка върху ръката на съпруга си, но той я потупа успокоително.

Рурк влезе през разбитата врата, хвърли един озадачен кос поглед на разрушението, което причини, но там където очакваше да види Шана, срещу му се изправи разгневената Хергъс.

— Мистър Рурк — изфуча тя.