ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Веднага напуснете тази стая! Няма да търпя в къщата на тези фини хора, при които сме на гости, да вършите безобразията си!

Читать дальше

— Жено, не заставай между мен и жена ми! — той крещеше вече почти като Орлан Трейхърн и запристъпва заплашително към нея — Марш!

Хергъс го гледаше, без да отмества поглед, с широко отворена уста, после смутена отстъпи встрани и напусна стаята, клатейки глава и бърборейки си под носа.

— Шана! — извика Рурк, все още ядосан. Но тогава бързо осъзна колко обидена се чувстваше тя. — Шана? — каза той по-мило. И накрая съвсем нежно: — Шана, та аз ви обичам.

— Бошан! Бошан! — Тя тупкаше с крак. — Трябваше да се сетя!

— Вчера вечерта се опитах да ви кажа, но вие не искахте да ме слушате.

Тя стоеше пред него със сълзи на очи.

— Значи сега съм мадам Бошан, Бошан от Вирджиния. Не съм вдовица и не съм била никога. Ще бъда майката на един Бошан — и баща ми ще получи всичко, което винаги е искал.

— Да ги вземе дяволът желанията на баща ви! — каза Рурк и я прегърна. — Вие ще имате всичко, което сте си пожелали.

— Още от самото начало сте ме водили за носа — обвини го тя и се възпротиви на прегръдката му. — Ако ми бяхте казали в началото, много неща щяха да са ми спестени.

— Спомняте ли си още, сърце мое, как ми казахте на острова на пиратите, че бихте могли да ме признаете за свой съпруг, ако бях богат и произхождах от семейство с добро име? — попита той. — Но аз исках да ме обичате независимо дали като роб или като Бошан. Ако ви бях казал още тогава, никога нямаше да съм сигурен, че вие обичате просто мъжа, който съм.

— И всичко тук ви принадлежи, нали? Тази стая, цялата долина? Дървената къща и леглото, върху което се любихме? Конете? Дори и Джезабел бе подарък от вас, нали?

— Всичко, което имам, ви дарявам с радост — промълви той.

Шана сбърчи чело, все нови и нови въпроси я връхлитаха.

— А мелниците? — каза тя. — Откъде разбирате толкова от мелници?

Ръката му се прокрадна нагоре по гърба й, той поиска да я притегли към себе си, но тя още се противеше.

— Вече си построих три мелници на Джеймс Ривър, а и една много голяма при Уелс лендин, над Ричмънд.

— А корабът? — недоверчиво търсеше очите му. — Още на шхуната ми се стори странно, че умеете така ловко да боравите с нея…

— Семейството ми притежава шест кораба. — Очите му нежна галеха лицето й. — Самият аз имам два. С шхуната вече стават три.

Шана простена отчаяно.

— Но тогава вие сте богат колкото баща ми!

Той се засмя.

— Съмнявам се. Но мога да ви купя почти всяка рокля, която си пожелаеше.

Шана пламна. Сега прекалено добре си спомни как веднъж му бе натякнала, че той като роб не може да купи дори и една от роклите й.

— И през цялото време тайно сте ми се надсмивали — простена тя.