ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шана Катлийн Удиуиз Нима това е драконът ужасен? Тъй мускулест, с такава едра гръд, сърце като огромен топъл съд? Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен! Затуй пусни душата зажадняла. Пред твоя бяг да няма никаква преграда, че ужаса ти никога не си познала. А дивата езда е твоята награда. Така с чудовището бродиш по света, покорно между силните ти колена. Отпускаш стремена, но виж, беда — обръща се и ти политаш в бездната на ада. Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти. За яздене добро животно си избрала — най-страшното чудовище от всички. Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, — ужасната му власт напълно те е оковала. Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове. Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна. Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изискани

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Но колко ли сте страдали, че не можете да използвате богатството си, за да се откупите и да напуснете Лос Камелос.

— Никога не съм се притеснявал за пари и винаги съм ви го казвал. — Той отиде до часовника и за най-голямо учудване на Шана отвори един тайник отстрани, който заемаше цялата му долна част. Оттам Рурк извади няколко пакетчета и две кожени кесии. Чу се солидно дрънчене, когато претегли кесиите в ръце. — Притежавам парите от деня, в който Натаниел стъпи на Лос Камелос. После помолих да ми изпрати часовника, за да имам по-добро скривалище, за да се откупя и да си платя пътя до Вирджиния. По всяко време. Ако не исках да съм с вас, бих могъл да напусна Лос Камелос когато пожелая.

Той се обърна отново към красивата си, непокорна, жена, а ръцете му погалиха златната й коса, преди да се спрат на прелестното й лице.

— Обичам ви, Шана. Искам да споделите с мен живота ми и всичко, което притежавам. Искам да ви построя къща, както някога баща ви е построил за майка ви, както моите родители са построили. И искам да имам деца от вас, деца с тъмна и с руса коса, и заедно с вас искам да ги гледам как растат, огрявани от нашата любов. Имам имение на Джеймс Ривър. Земята е хубава и ще изхранва децата ни. Всичко само чака да ми кажете къде точно искате да построя къщата ни.

Шана изхлипа.

— А аз вече съвсем свикнах с мисълта, че ще живея с вас в дървена къща. — Рурк я притискаше все по-силно към себе си, а тя мърмореше на гърдите му. — Би трябвало да ви скалпирам.

— Не бихте ли искали да се задоволите с дете от мен, мадам? — попита той нежно.

— Капитан — пират — Джон Рурк — Деверъл — Бошан. Как бихте желали да ви наричам? — Шана си избърса сълзите.

— Любими! Годенико, съпруже, мъжо! Баща на вашите деца. Любов на вашия живот? Както и да ме наричате, вие знаете, че това съм аз.

— Татко Бошан? — Шана поклати глава. — Съпруже Бошан? — Тя набърчи нос — Рурк? Любими? — Ръцете й обвиха врата му, устните й се повдигнаха, търсейки неговите.

Читать дальше

Едно учтиво покашляне откъм вратата отново ги смъкна на земята от небето на тяхната любов. Този път, за пръв път, те се обърнаха, без да ги е страх, че са ги пипнали Натаниел стоеше на вратата и се усмихваше.

— Май все преча — засмя се той.

Шана се засмя и се притисна още по-плътно към Рурк.

— Вече не ви моля да сте дискретен, сър. Можете да го съобщите на когото си пожелаете.

Рурк направи знак на брат си да влезе.

— Какво има?

Натаниел си почеса замислено брадата, а кафявите му очи просветнаха весело.

— Страхувам се, че Шана сега ме смята за лъжец, защото премълчах, че имам брат на име Рурк. И тъй като тайната вече не е тайна, бих искал да изясня някои неща.

Шана целуна Натаниел по бузата.

— Простено ви е. Сигурно Рурк ви е заклел да мълчите.

— Така беше — засмя се Натаниел.