Разполагаха дори с химическа тоалетна (въпреки че Джони не я използваше; Джони ходеше по нужда в задния двор). Всички възможни удобства… за 1908 година. Положението бе спокойно, като се изключат среднощните писъци на Джони. Клей имаше доста време за мислене и сега, докато седеше до прозореца на малката дневна и съзерцаваше стелещия се по улицата сняг, а синът му спеше в дрешника, той за пръв път осъзна, че бе мислил предостатъчно. Нещата нямаше да се променят, освен ако той не предприемеше нещо.
„Ще ти трябва друг мобилен телефон — беше казал Джордан. — Трябва да отидеш на място, където има покритие.“ Тук имаше покритие. Все още. Чертичките на дисплея го доказваха.
„Колко по-лошо може да стане?“ — бе попитал Том. И беше вдигнал рамене. Естествено, че ще вдигне рамене — нали Джони не беше негово дете! Сега Том си имаше свое собствено дете — имаше си Джордан.
Читать дальше
„Всичко зависи от едно-единствено нещо — дали човешкият мозък реагира по същия начин, както реагират добре защитените компютри, когато бъдат поразени от ЕМИ — бе казало момчето. — Те правят копие в системата.“ Копие в системата. Самата фраза като че ли излъчваше някаква сила.
Първо трябваше да се изтрие програмата на фоните, за да се освободи пространство за това хипотетично вторично препрограмиране, ала идеята на Джордан отново да подложи Джони на въздействието на Сигнала, както се подпалват нови горски пожари, за да пресекат разпространението на досегашните — изглеждаше страховита, опасна и рискована… Особено като се вземеше предвид фактът, че Клей нямаше представа в каква програма е мутирал Сигналът, ако се предположеше (който предполага, здравата се излага, да, да, да!), че все още се излъчва и функционираше…
— Копие в системата — прошепна Клей. Навън светлината почти бе изчезнала и снегът изглеждаше по-призрачно от всякога.
Сигналът вече бе различен, той беше сигурен в това. Спомняше си първите активни през нощта фони, които беше срещнал — онези пред пожарната на Гърливил. Те се биеха за раздрънкания камион, но правеха и нещо повече — говореха. Не бяха някакви нечленоразделни ломотения, които можеха да минат за думи или говорене. Едва ли можеше да се сравни със светски разговор на коктейлно парти, но пак бе вид словесно общуване: „Махай се! Ти се махай! Ти ще ми кажеш! Мамка му! Хак да ти е! Да го духаш!“ И върхът на красноречието — незабравимото ’Мъон е мо-о-ой! Тези двамата бяха различни от първоначалните фони — фоните от ерата на Разръфания, както и Джони бе различен от тях. Защо? Защото червеят продължаваше да мутира, а Сигналът — да се видоизменя? Вероятно.






