Последното, което каза Джордан, преди да го целуне за сбогом и да потегли на север, беше: „Ако инсталираш нова версия на програмата при наличието на тази, която Джони и другите са получили в пунктовете за трансформация, двете могат взаимно да се изядат. Защото точно това правят червеите. Те ядат.“
В такъв случай, ако предишното програмиране още е там… ако има записано копие в системата… В затормозеното му съзнание изплува споменът за Алис — Алис, която бе изгубила майка си, Алис, която бе открила как да бъде смела, като прехвърли страховете си върху една детска маратонка. Четири часа след като бяха напуснали Гейтън и бяха седнали в зоната за пикник на Шосе № 156, Том бе попитал една група нормита дали искат да се присъединят към тях. „Това са ония — бе отбелязал единият от мъжете, — това е Гейтънската сбирщина“, а друг рече на Том да върви по дяволите. Тогава Алис беше скочила на крака и беше казала, че…
— Каза, че поне сме се опитали да направим нещо — прошепна Клей, докато се взираше в притъмняващата улица. — Сетне ги попита: „Какво, мамка му, сте направили вие?“
Това беше и сегашният му отговор. Положението на Джони-Джий не се подобряваше. Пред Клей стояха само две възможности — да запази това, което има, или да се опита да промени нещата, докато все още имаше време. Ако имаше.
Взе захранваната с батерии лампа и отиде в спалнята. Вратата на дрешника бе открехната и той виждаше лицето на сина си. Както бе заспал, с ръка върху бузата и паднала пред челото му коса, Джони изглеждаше досущ като детето, което Клей бе целунал за довиждане, преди да тръгне за Бостън със своя „Тъмен скиталец“. Господи, сякаш се беше случило преди хиляда години! Е, момчето бе поотслабнало, но иначе си беше същото. Разликите се виждаха само когато беше будно. Отпуснатата уста и празните очи. Прегърбените рамене и поклащащите се ръце.
Клей широко отвори вратата на дрешника и коленичи до походното легло. Джони се размърда, когато светлината обля лицето му, но след малко отново се успокои. Клей не беше набожен и събитията от последните няколко седмици не бяха засилили вярата му в Бога, но бе успял да намери сина си, ето защо изрече кратка молитва към онзи, който можеше да я чуе: „Тони, Тони, помогни! Изгубеното намери!“ Отвори капачето на мобилния телефон и натисна бутона за включване. Апаратът тихичко избипка и дисплеят грейна в кехлибарено жълто. Три чертички. Клей се поколеба за момент, но имаше само един сигурен вариант — да избере номера, който бяха използвали Разръфаният и неговите приятели.
Щом въведе трите цифри, той разтърси леко рамото на сина си. Момчето само изстена и опита да се отдръпне, после понечи да се обърне на другата страна.






