ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Клетка Стивън Кинг Чък Верил редактира настоящата книга и свърши страхотна работа. Благодаря ти, Чък. Робин Фърт направи задълбочени проучвания върху мобилните телефони и ме засипа с куп теории за онова, което може би се крие в дълбините на човешката психика. Добрата информация е от нея, а грешките в тълкуването й са мои. Благодаря ти, Робин. Съпругата ми прочете първия вариант на ръкописа и ме поощри. Благодаря ти, Таби. Жителите на Бостън и тези от северната част на Нова Англия ще забележат, че съм си позволил известни географски волности. Какво да кажа? Литературният пейзаж не винаги съвпада с географския. Доколкото ми е известно, ФАИС не е получила никакви средства за изграждането на резервни генератори за клетките на мобилните телефони, но съм длъжен да отбележа, че повечето ретранслаторни кули всъщност си имат резервни генератори в случай на срив в електрозахранването. С. К. Стивън Кинг живее в Мейн със съпругата си, романистката Табита Кинг. Той не притежава мобилен телефон. На Ричард Матисън и Джордж Ромеро 1 1 Ричард Матисън — един от класиците на хоръра на XX век, автор на емблематични произведения като „Аз съм легенда“, „Смаляващият се човек“ и „Къщата от ада“; Джордж Ромеро — режисьор на култови филми на ужаса, сред които се открояват революционните за жанра „Нощта на живите мъртви“ (1968) и „Зората на мъртвите“ (1979). — Б. пр. „То никога не отлага задоволяването на желанията си. То непрекъснато бива разяждано от напрежението на неосъществените си импулси.“ ЗИГМУНД ФРОЙД „Човешката агресия е инстинктивна. Хората не са си създали никакви ритуализирани механизми за потискане на агресията, които да обезпечат оцеляването на вида им. Поради тази причина човекът се смята за едно изключително опасно животно.“ КОНРАД ЛОРЕНЦ 2 2 Австрийски учен, чиято книга „Пръсте

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Художникът изчака няколко секунди, след което изкрещя:

— Знам, че ме чувате, господин Рикарди. Ако не дойдете веднага, много ще се ядосам. Дотолкова, че да се замисля дали да не ви изхвърля на улицата.

— Не можете — отвърна онзи. — Вие сте гост на хотела.

Клей се замисли дали да не му повтори онова, което му беше казал Том, когато все още се намираха навън: „Нещата се промениха“, ала си замълча.

— Какво има? — обади се Рикарди. Звучеше по-кисело от всякога. Отгоре се чу още едно изтопуркване, сякаш някой бе съборил тежка мебел. Бюро или голям шкаф. Този път дори момичето вдигна очи към тавана. На Клей му се стори, че чу сподавен вик — или приглушен стон, — но дори и да беше така, след това не чуха нищо друго. Какво ли имаше на втория етаж? Не беше ресторант; помнеше, че „Атлантик Авеню Ин“ няма собствена кухня — беше му го казал самият господин Рикарди, когато му даде ключа („Ако огладнеете, «Метрополитан» е на една крачка оттук, сър“). „Конферентни зали — каза си Клей. — Почти съм сигурен, че са конферентни зали с индиански имена.“

— Какво има? — попита отново Рикарди.

— Опитахте ли се да се обадите на някого, след като започна хаосът?

— Да, разбира се. — Рикарди бе застанал на вратата между кабинета и рецепцията с всичките й картотеки, монитори за наблюдение и компютри, и възмутено наблюдаваше художника. — Пожарните аларми се изключиха — продължи след малко, — всъщност аз ги изключих, понеже Дорис ми каза, че се е запалило някакво кошче за боклук на третия етаж, после звъннах на пожарната да им кажа да не идват. Линията обаче беше заета! Заета, представяте ли си?

— Сигурно ужасно сте се изнервили — подхвърли Том.

Господин Рикарди благосклонно го изгледа:

— Позвъних на полицията, когато нещата започнаха нали разбирате да отиват на зле.

— Ясно — кимна Клей. — Обадиха ли ви се?

— Някакъв мъж ми каза, че трябва да набера отново, и ми затвори — обясни плешивият. — Когато го направих — това стана след като онзи ненормалник уби Франклин, ми вдигна някаква жена. Каза… — Гласът му затрепери, по тесните бръчки около носа му се стекоха сълзи. — Каза ми, че…

— Какво ви каза? — попита Том с мек глас, изразяващ едновременно съчувствие и загриженост. — Какво ви каза, господин Рикарди?

— Каза ми, че Франклин е мъртъв и че човекът, който го е убил, е избягал, така че няма защо да се притеснявам. Посъветва ме да се заключа. Освен това ми каза да сваля асансьорите на първия етаж и да ги изключа, което и направих.

Клей и Том се спогледаха, очите им сякаш казваха: „Добра идея.“ В съзнанието на художника внезапно изникна образът на буболечки, притиснати между затворения прозорец и мрежата против насекоми — колкото и да жужаха, не можеха да се освободят. Тази картина навярно имаше нещо общо с трополенето, което бяха чули от горния етаж.