Е, възможно бе жена му да си е взела някакъв, откакто се разделиха през април, ала все пак живееха в един и същ град и той я виждаше почти всеки ден — все някак щеше да разбере, ако съпругата му бе станала „мобилна“. Най-малкото, щеше да му даде номера си, нали така? Обаче…
Обаче Джони имаше мобилен телефон. Малкият Джони-Джий, който вече не беше чак толкова малък, бе поискал именно такъв подарък за последния си рожден ден. Червено телефонче, което звънеше с мелодията от любимото му телевизионно предаване. Естествено беше му абсолютно забранено да го включва и дори да го вади от раницата си, когато беше на училище, ала днешните занятия вече бяха свършили. Освен това Клен и Шарън насърчаваха сина си да го използва — дори и само заради раздялата си. Можеха да се случат толкова непредвидени неща — всякакви извънредни ситуации, вариращи от полудял автобус до нещо наистина сериозно (не дай си, Боже). Шарън обаче му бе казала, че напоследък Джони доста често забравял апарата в стаята си — на бюрото или на някоя полица, а батерията се изтощавала, и Клей се вкопчи в тази мисъл като удавник за сламка. Въпреки това образът на червеното апаратче на детето му тиктакаше като зловеща бомба в съзнанието му.
Читать дальше
Докосна стационарния телефон на бюрото, след което бързо отдръпна ръката си. Навън отекна поредният взрив, но, съдейки по звука, беше доста далеч. Беше досущ като на война, когато чуваш експлозиите на снарядите, но си на известно разстояние от фронтовата линия. „Не се заблуждавай — обади се някакъв глас в съзнанието му. — Тук няма фронтова линия.“
Видя, че Том е приклекнал до Алис, която седеше на диванчето. Говореше й тихичко, от време на време докосваше едната й обувка и я гледаше в лицето. Това беше страхотно. Той беше страхотен. Клей бе изключително доволен, задето бе намерил Том Маккорт или задето Том Маккорт го бе намерил.
Телефонните кабели вероятно бяха наред. Въпросът беше дали това „вероятно“ бе достатъчно. Клей имаше жена, към която все още имаше известни отговорности, а в случая със сина му прилагателното „известни“ напълно отсъстваше. Дори мисленето за Джони бе опасно. Всеки път, когато мислите му се насочваха към момчето, той усещаше как плъхът на паниката е готов да се измъкне от паянтовата клетка в съзнанието му и да започне да гризе всичко, което може да докопа с малките си остри зъбки. Само ако можеше да се убеди, че Джони и Шарън са добре, щеше да удържи плъха в клетката и да реши какво да прави по-нататък. Направеше ли нещо глупаво обаче, нямаше да помогне на никого. Всъщност дори щеше да направи нещата още по-лоши за хората тук. Позамисли се, после повика плешивия чиновник от рецепцията.
Онзи не се обади. Клей го повика отново. Тишина.






