Запита се колко ли време ще мине, преди онзи (или онези) горе открият стълбището.
— После и тя ми затвори — добави служителят. — След това се обадих на жена ми в Милтън.
Читать дальше
— Успели сте да се свържете с нея — рече Клей, подчертавайки значението на думите си.
— Беше много изплашена. Помоли ме да се прибера вкъщи. Казах й, че от полицията са ме посъветвали да остана зад заключените врати на хотела, и й заръчах да направи същото. Да заключи и да се скатае. Молеше ме да се прибера — каза, че на улицата се чували изстрели и взривове. Видяла и някакъв гол мъж да тича през двора на семейство Бензик — те са ни съседи.
— Разбирам — каза успокояващо Том. Клей мълчеше. Чувстваше се засрамен от отношението си към Рикарди, но и мустакатият му спътник не се бе държал кой знае колко любезно.
— Жена ми каза, че според нея голият мъж май носел… ъ-ъ-ъ… голо дете. Но може да е било кукла. Не спря да ме моли да зарежа хотела и да се прибера у дома.
Клей бе получил информацията, от която се нуждаеше. Кабелите бяха непокътнати. Рикарди беше в шок, ала не беше луд. Протегна ръка към телефона, но чиновникът сложи длан върху неговата, преди да успее да вдигне слушалката. Пръстите на плешивия мъж бяха дълги, бледи и много студени. Веднъж започнал, едва ли щеше да млъкне скоро.
— Нарече ме „кучи син“ и затвори. Знам, че ми е ядосана, и разбирам защо. Но нали от полицията ми казаха да се заключа и да остана тук. От полицията ми казаха да не излизам на улицата. Самите ченгета ми го казаха. Полицията. Властите.
— Да, точно така — кимна Клей. — Шибаните власти.
— С метрото ли дойдохте? — попита ги онзи. — Аз винаги използвам метрото. Станцията е само на две преки оттук. Много е удобно.
— Този следобед едва ли ще е толкова удобно — намеси се Том. — След онова, което видяхме, само насила могат да ме закарат там.
Рикарди победоносно изгледа Клей:
— Значи съм постъпил правилно, а?
Художникът отново кимна.
— Съвсем правилно — рече, а мислите му се въртяха единствено около Джони. Искаше да се върне вкъщи и да види сина си. Е, и Шарън, разбира се, но най-вече момчето. Трябваше да се прибере у дома си и нямаше да позволи нищо да го спре. Усещаше тревогата за семейството си като тежък товар — физическо бреме, което блокираше разсъдъка му и замъгляваше зрението му. — Тук сте си най-добре — добави, вдигна слушалката и натисна 9 за външна линия. Не беше сигурен дали щеше да се свърже, но продължи да набира. Продължи с 1, после с 207 — кодът за Мейн, сетне 692, което бе допълнението за Кент Понд и съседните градчета. Дори набра три от последните четири цифри — почти стигна до къщата, която продължаваше да смята за свой дом, — преди да чуе познатите три тона за прекъсване на връзката, последвани от записан женски глас.
— Съжаляваме, но всички линии са заети.






