ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Клетка Стивън Кинг Чък Верил редактира настоящата книга и свърши страхотна работа. Благодаря ти, Чък. Робин Фърт направи задълбочени проучвания върху мобилните телефони и ме засипа с куп теории за онова, което може би се крие в дълбините на човешката психика. Добрата информация е от нея, а грешките в тълкуването й са мои. Благодаря ти, Робин. Съпругата ми прочете първия вариант на ръкописа и ме поощри. Благодаря ти, Таби. Жителите на Бостън и тези от северната част на Нова Англия ще забележат, че съм си позволил известни географски волности. Какво да кажа? Литературният пейзаж не винаги съвпада с географския. Доколкото ми е известно, ФАИС не е получила никакви средства за изграждането на резервни генератори за клетките на мобилните телефони, но съм длъжен да отбележа, че повечето ретранслаторни кули всъщност си имат резервни генератори в случай на срив в електрозахранването. С. К. Стивън Кинг живее в Мейн със съпругата си, романистката Табита Кинг. Той не притежава мобилен телефон. На Ричард Матисън и Джордж Ромеро 1 1 Ричард Матисън — един от класиците на хоръра на XX век, автор на емблематични произведения като „Аз съм легенда“, „Смаляващият се човек“ и „Къщата от ада“; Джордж Ромеро — режисьор на култови филми на ужаса, сред които се открояват революционните за жанра „Нощта на живите мъртви“ (1968) и „Зората на мъртвите“ (1979). — Б. пр. „То никога не отлага задоволяването на желанията си. То непрекъснато бива разяждано от напрежението на неосъществените си импулси.“ ЗИГМУНД ФРОЙД „Човешката агресия е инстинктивна. Хората не са си създали никакви ритуализирани механизми за потискане на агресията, които да обезпечат оцеляването на вида им. Поради тази причина човекът се смята за едно изключително опасно животно.“ КОНРАД ЛОРЕНЦ 2 2 Австрийски учен, чиято книга „Пръсте

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Запита се колко ли време ще мине, преди онзи (или онези) горе открият стълбището.

— После и тя ми затвори — добави служителят. — След това се обадих на жена ми в Милтън.

Читать дальше

— Успели сте да се свържете с нея — рече Клей, подчертавайки значението на думите си.

— Беше много изплашена. Помоли ме да се прибера вкъщи. Казах й, че от полицията са ме посъветвали да остана зад заключените врати на хотела, и й заръчах да направи същото. Да заключи и да се скатае. Молеше ме да се прибера — каза, че на улицата се чували изстрели и взривове. Видяла и някакъв гол мъж да тича през двора на семейство Бензик — те са ни съседи.

— Разбирам — каза успокояващо Том. Клей мълчеше. Чувстваше се засрамен от отношението си към Рикарди, но и мустакатият му спътник не се бе държал кой знае колко любезно.

— Жена ми каза, че според нея голият мъж май носел… ъ-ъ-ъ… голо дете. Но може да е било кукла. Не спря да ме моли да зарежа хотела и да се прибера у дома.

Клей бе получил информацията, от която се нуждаеше. Кабелите бяха непокътнати. Рикарди беше в шок, ала не беше луд. Протегна ръка към телефона, но чиновникът сложи длан върху неговата, преди да успее да вдигне слушалката. Пръстите на плешивия мъж бяха дълги, бледи и много студени. Веднъж започнал, едва ли щеше да млъкне скоро.

— Нарече ме „кучи син“ и затвори. Знам, че ми е ядосана, и разбирам защо. Но нали от полицията ми казаха да се заключа и да остана тук. От полицията ми казаха да не излизам на улицата. Самите ченгета ми го казаха. Полицията. Властите.

— Да, точно така — кимна Клей. — Шибаните власти.

— С метрото ли дойдохте? — попита ги онзи. — Аз винаги използвам метрото. Станцията е само на две преки оттук. Много е удобно.

— Този следобед едва ли ще е толкова удобно — намеси се Том. — След онова, което видяхме, само насила могат да ме закарат там.

Рикарди победоносно изгледа Клей:

— Значи съм постъпил правилно, а?

Художникът отново кимна.

— Съвсем правилно — рече, а мислите му се въртяха единствено около Джони. Искаше да се върне вкъщи и да види сина си. Е, и Шарън, разбира се, но най-вече момчето. Трябваше да се прибере у дома си и нямаше да позволи нищо да го спре. Усещаше тревогата за семейството си като тежък товар — физическо бреме, което блокираше разсъдъка му и замъгляваше зрението му. — Тук сте си най-добре — добави, вдигна слушалката и натисна 9 за външна линия. Не беше сигурен дали щеше да се свърже, но продължи да набира. Продължи с 1, после с 207 — кодът за Мейн, сетне 692, което бе допълнението за Кент Понд и съседните градчета. Дори набра три от последните четири цифри — почти стигна до къщата, която продължаваше да смята за свой дом, — преди да чуе познатите три тона за прекъсване на връзката, последвани от записан женски глас.

— Съжаляваме, но всички линии са заети.