ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Клетка Стивън Кинг Чък Верил редактира настоящата книга и свърши страхотна работа. Благодаря ти, Чък. Робин Фърт направи задълбочени проучвания върху мобилните телефони и ме засипа с куп теории за онова, което може би се крие в дълбините на човешката психика. Добрата информация е от нея, а грешките в тълкуването й са мои. Благодаря ти, Робин. Съпругата ми прочете първия вариант на ръкописа и ме поощри. Благодаря ти, Таби. Жителите на Бостън и тези от северната част на Нова Англия ще забележат, че съм си позволил известни географски волности. Какво да кажа? Литературният пейзаж не винаги съвпада с географския. Доколкото ми е известно, ФАИС не е получила никакви средства за изграждането на резервни генератори за клетките на мобилните телефони, но съм длъжен да отбележа, че повечето ретранслаторни кули всъщност си имат резервни генератори в случай на срив в електрозахранването. С. К. Стивън Кинг живее в Мейн със съпругата си, романистката Табита Кинг. Той не притежава мобилен телефон. На Ричард Матисън и Джордж Ромеро 1 1 Ричард Матисън — един от класиците на хоръра на XX век, автор на емблематични произведения като „Аз съм легенда“, „Смаляващият се човек“ и „Къщата от ада“; Джордж Ромеро — режисьор на култови филми на ужаса, сред които се открояват революционните за жанра „Нощта на живите мъртви“ (1968) и „Зората на мъртвите“ (1979). — Б. пр. „То никога не отлага задоволяването на желанията си. То непрекъснато бива разяждано от напрежението на неосъществените си импулси.“ ЗИГМУНД ФРОЙД „Човешката агресия е инстинктивна. Хората не са си създали никакви ритуализирани механизми за потискане на агресията, които да обезпечат оцеляването на вида им. Поради тази причина човекът се смята за едно изключително опасно животно.“ КОНРАД ЛОРЕНЦ 2 2 Австрийски учен, чиято книга „Пръсте

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Поне от този пожар — побърза да уточни, приближи се до малкото прозорче, повдигна се на пръсти и погледна към Есекс Стрийт.

— Какво виждаш? — повита го Алис. — Има ли хора?

— Не, всъщност да — отвърна той. — Един мъж. На другия тротоар.

— От откачалките ли е?

— Не мога да преценя — рече Клей, ала това не беше съвсем вярно. Имаше нещо в тичането на непознатия, както и в начина, по който боязливо се обръщаше. Преди да свърне зад ъгъла и да поеме по Линкълн Стрийт, мъжът за малко не се блъсна във витрината на някакво магазинче. И въпреки че Клей не можеше да го чуе, беше сигурен, че устните на човека се движат. — Вече го няма — добави.

— И на улицата няма други хора, така ли? — попита Том.

— Засега да — отвърна Клей. — Обаче има много дим. Дим, сажди и пепел. Вятърът ги разнася и ми пречи да виждам.

— Добре, убеди ме — каза мъжът с италианските мустачки. — Винаги съм загрявал бавно, но важното е, че все пак загрявам, нали така? — усмихна се той. — Градът ще изгори до основи, а откачалките ще зяпат отстрани, без да си мръднат пръста.

— Точно така — кимна Клей. Според него това се отнасяше не само за Бостън, ала поне засега Бостън бе максимума, за който можеше да мисли. Навярно с времето щеше да разшири кръгозора си, но едва след като се увереше, че Джони е в безопасност. А може би никога нямаше да зърне „голямата картина“ — все пак изкарваше прехраната си с рисуване на малки картини. Почувства как егоистът, който живуркаше в една от най-затънтените части на съзнанието му, изпраща ярка мисъл, обагрена в сини и златисти цветове. „Защо точно днес? — гласеше тя. — Защо това трябваше да се случи тъкмо днес, когато най-накрая направих удара на живота си?“

— Мога ли да дойда с вас, момчета? — попита Алис: — Ако смятате да тръгвате, де.

— Разбира се — отвърна Клей и погледна чиновника. — Вие също, господин Рикарди.

— Възнамерявам да остана на поста си — вирна брадичка плешивият.

— Не мисля, че ще имате проблеми с ръководството, ако заключите и напуснете хотела — отбеляза Том с онзи благ глас, който художникът започвайте да харесва.

— Ще остана на поста си — повтори служителят. — Господин Допели, шефът на дневната смяна, отиде до банката и ми повери хотела. Може би, ако се върне, бих тръгнал с вас, но при това положение…

— Моля ви, господин Рикарди — рече девойката. — Не е хубаво да оставате сам тук.

Ала плешивият скръсти ръце на гърдите си и само поклати глава.

Те отместиха столовете с високите облегалки и Рикарди отключи вратите. Клей погледна навън — улицата изглеждаше, пуста, но не бе съвсем сигурно, защото навсякъде се стелеше фина пепел, подобна на черен сняг.

— Хайде — каза той. Щяха да започнат със съседната сграда — ресторант „Метрополитан“.