— Поне от този пожар — побърза да уточни, приближи се до малкото прозорче, повдигна се на пръсти и погледна към Есекс Стрийт.
— Какво виждаш? — повита го Алис. — Има ли хора?
— Не, всъщност да — отвърна той. — Един мъж. На другия тротоар.
— От откачалките ли е?
— Не мога да преценя — рече Клей, ала това не беше съвсем вярно. Имаше нещо в тичането на непознатия, както и в начина, по който боязливо се обръщаше. Преди да свърне зад ъгъла и да поеме по Линкълн Стрийт, мъжът за малко не се блъсна във витрината на някакво магазинче. И въпреки че Клей не можеше да го чуе, беше сигурен, че устните на човека се движат. — Вече го няма — добави.
— И на улицата няма други хора, така ли? — попита Том.
— Засега да — отвърна Клей. — Обаче има много дим. Дим, сажди и пепел. Вятърът ги разнася и ми пречи да виждам.
— Добре, убеди ме — каза мъжът с италианските мустачки. — Винаги съм загрявал бавно, но важното е, че все пак загрявам, нали така? — усмихна се той. — Градът ще изгори до основи, а откачалките ще зяпат отстрани, без да си мръднат пръста.
— Точно така — кимна Клей. Според него това се отнасяше не само за Бостън, ала поне засега Бостън бе максимума, за който можеше да мисли. Навярно с времето щеше да разшири кръгозора си, но едва след като се увереше, че Джони е в безопасност. А може би никога нямаше да зърне „голямата картина“ — все пак изкарваше прехраната си с рисуване на малки картини. Почувства как егоистът, който живуркаше в една от най-затънтените части на съзнанието му, изпраща ярка мисъл, обагрена в сини и златисти цветове. „Защо точно днес? — гласеше тя. — Защо това трябваше да се случи тъкмо днес, когато най-накрая направих удара на живота си?“
— Мога ли да дойда с вас, момчета? — попита Алис: — Ако смятате да тръгвате, де.
— Разбира се — отвърна Клей и погледна чиновника. — Вие също, господин Рикарди.
— Възнамерявам да остана на поста си — вирна брадичка плешивият.
— Не мисля, че ще имате проблеми с ръководството, ако заключите и напуснете хотела — отбеляза Том с онзи благ глас, който художникът започвайте да харесва.
— Ще остана на поста си — повтори служителят. — Господин Допели, шефът на дневната смяна, отиде до банката и ми повери хотела. Може би, ако се върне, бих тръгнал с вас, но при това положение…
— Моля ви, господин Рикарди — рече девойката. — Не е хубаво да оставате сам тук.
Ала плешивият скръсти ръце на гърдите си и само поклати глава.
Те отместиха столовете с високите облегалки и Рикарди отключи вратите. Клей погледна навън — улицата изглеждаше, пуста, но не бе съвсем сигурно, защото навсякъде се стелеше фина пепел, подобна на черен сняг.
— Хайде — каза той. Щяха да започнат със съседната сграда — ресторант „Метрополитан“.






