— Едва ли имат повече ум от нашия човек горе, който не може да намери стълбището.
За момент художникът си помисли, че на лицето на Том се изписа потрес, сетне осъзна, че не е разтълкувал правилно изражението му. Не беше потрес, а удивление — удивление и разцъфваща надежда.
— О, Боже! — възкликна човекът с костюма от туид и се плесна по челото. — Те няма да напуснат града! Изобщо не се сетих!
— Трябва да има друг изход — промълви Алис. Прехапа долната си устна и сведе очи към оплетените си пръсти, след което боязливо вдигна поглед към Клей. — Според мен дори е по-безопасно да тръгнем, след като се стъмни.
— Какво имаш предвид? — намръщи се той.
— Ако не могат да те видят — скриеш ли се зад нещо например, веднага забравят за теб.
— Защо мислиш така? — попита Том.
— Защото успях да се скрия от мъжа, който ме преследваше. Онзи с жълтата фланелка. Стана тъкмо преди да ви видя. Скрих се в една тясна уличка зад някакъв контейнер за смет. Бях доста изплашена, понеже си мислех, че съм в задънена улица, ала просто нямаше какво друго да сторя. Видях го да стои в началото на уличката — оглеждаше се и нервно пристъпваше напред-назад.
Отначало си помислих, че си играе с мен като котка с мишка, но нямаше начин да не ме е видял, когато влязох в уличката. Бях само на няколко метра пред него, само на няколко метра, оставаше му съвсем малко да ме сграбчи — Алис затрепери. — Но след като се скрих зад контейнера, той внезапно, не знам…
— Както се казва, далеч от очите, далеч от сърцето — подхвърли Том. — Или от ума в твоя случай.
— Щом е бил толкова близо зад теб, защо си спряла да бягаш? — попита Клей.
— Защото просто не можех повече — въздъхна тийнейджърката. — Усещах краката си като гумени и имах чувството, че ще се скъсам отвътре. В крайна сметка се оказа, че няма защо да тичам. Онзи се повъртя известно време, ломотейки неразбираемо, и се отдалечи. Не вярвах на очите си! Мислех си, че ще ме открие, но в същото време знаех, че е прекалено умопобъркан, за да стори нещо такова. — Погледна Клей и отново сведе очи към ръцете си. — Грешката ми беше, че отново налетях на него. Трябваше да остана с вас още първия път, когато ви видях, ала понякога се държа като голяма глупачка.
— Била си уплашена — започна художникът, в същия момент въздухът потрепери от най-мощната експлозия досега. Идваше някъде от изток — оглушително КЕРРРУААЛМ, което ги накара машинално да се приведат и да запушат ушите си, но това не им попречи да чуят как стъклото на панорамния прозорец се пръсна на парчета.
— Боже мой! — промълви Рикарди. Разширените му от потрес очи напомниха на Клей за настойника на сирачето Ани — татко Уорбъкс
9
9 Герой от романа на Харолд Грей „Сирачето Ани“, написан през 1924 година. — Б. пр.
.






