ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Клетка Стивън Кинг Чък Верил редактира настоящата книга и свърши страхотна работа. Благодаря ти, Чък. Робин Фърт направи задълбочени проучвания върху мобилните телефони и ме засипа с куп теории за онова, което може би се крие в дълбините на човешката психика. Добрата информация е от нея, а грешките в тълкуването й са мои. Благодаря ти, Робин. Съпругата ми прочете първия вариант на ръкописа и ме поощри. Благодаря ти, Таби. Жителите на Бостън и тези от северната част на Нова Англия ще забележат, че съм си позволил известни географски волности. Какво да кажа? Литературният пейзаж не винаги съвпада с географския. Доколкото ми е известно, ФАИС не е получила никакви средства за изграждането на резервни генератори за клетките на мобилните телефони, но съм длъжен да отбележа, че повечето ретранслаторни кули всъщност си имат резервни генератори в случай на срив в електрозахранването. С. К. Стивън Кинг живее в Мейн със съпругата си, романистката Табита Кинг. Той не притежава мобилен телефон. На Ричард Матисън и Джордж Ромеро 1 1 Ричард Матисън — един от класиците на хоръра на XX век, автор на емблематични произведения като „Аз съм легенда“, „Смаляващият се човек“ и „Къщата от ада“; Джордж Ромеро — режисьор на култови филми на ужаса, сред които се открояват революционните за жанра „Нощта на живите мъртви“ (1968) и „Зората на мъртвите“ (1979). — Б. пр. „То никога не отлага задоволяването на желанията си. То непрекъснато бива разяждано от напрежението на неосъществените си импулси.“ ЗИГМУНД ФРОЙД „Човешката агресия е инстинктивна. Хората не са си създали никакви ритуализирани механизми за потискане на агресията, които да обезпечат оцеляването на вида им. Поради тази причина човекът се смята за едно изключително опасно животно.“ КОНРАД ЛОРЕНЦ 2 2 Австрийски учен, чиято книга „Пръсте

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Въпреки че изглеждаше потресена и изплашена, Алис протегна ръце и улови книгата, преди да е паднала на земята. В същото време Том Маккорт хвана жената под мишниците. Ударът и последвалата намеса на девойката и мустакатия бяха тъй синхронизирани, че сякаш бяха репетирани.

Клей изведнъж се почувства зле, задето е постъпил така с дебеланата. Не можеше да каже защо това бе по-лошо от хищната Русокоса фея, бизнесмена с касапския нож или обесения Рикарди, но се чувстваше отвратително. Да, бе изритал умопобъркания бизнесмен, Том — също, ала лудостта на мъжа с касапския нож беше различна. Дебелата дама със скъпата фризура просто бе…

— Господи! — промълви Клей. — Тя бе просто една откачалка, а пък аз я ударих.

Ръцете му се разтрепериха.

— Тя тормозеше едно младо момиче, което е изгубило майка си — рече Том и художникът осъзна, че приятелят му не се опитва да го успокои, а говори с хладен и безпристрастен тон. — Постъпи точно както трябваше. Освен това религиозните фанатички са ужасно издръжливи. Гледай — вече се свестява. Помогни ми да я пренесем на безопасно място.

Стигнаха до Шосе номер едно — наричано ту „Пътят на чудесата“, ту „Мръсната миля“, където имаше павилиони за продажба на алкохол, магазини за дрехи с намалени цени, складове за спортни стоки и всякакви долнопробни кръчмички и заведения за хранене. И шестте ленти на пътя бяха задръстени от автомобили — приклещени във верижни катастрофи или просто изоставени от шофьорите си, които вероятно са търсили помощ по мобилните си телефони и са приели Сигнала. Клей си помисли, че бежанците се провираха между автомобилите досущ като пълзящи мравки, напускащи мравуняк, премазан от нечий човешки крак.

На фасадата на ниска розова сграда имаше светло-отразителна табела с надпис: „Молдън Сейлъм Стрийт — 400 метра.“ Счупената витрина и бибипкащата едва-едва аларма (батериите, които я захранваха, бяха почти изтощени) бяха достатъчно красноречиви доказателства, че някой е проникнал с взлом вътре. Един поглед към угасналите букви на покрива бе напълно достатъчен на Клей, за да разбере причината за проявения интерес към сградата — „Мистър Биг — алкохол на най-ниски цени“.

Той придържаше пълната жена от едната страна, Том — от другата, Алис държеше главата й изправена, докато я подпряха на стълба на табелата. Тъкмо я сложиха да седне, когато непознатата отвори очи и ги изгледа учудено.

Том щракна с пръсти пред очите й веднъж, два пъти, и лудата примигна, после се втренчи в Клей.

— Ти ме удари — избърбори тя и пръстите й се стрелнаха към растящата подутина на бузата й.

— Да, съжа… — започна Клей.

— Той може да съжалява, но аз — не — заяви Том. Говореше все така студено. — Вие тероризирахте нашата повереничка.