— Първата евангелистка църква на Христос Избавителя. Бяха приели Исус за техен спасител, а църквата ги прие като нейни гълъбчета, по-точно гълъбици.
— Къде е майка ти сега? — попита художникът.
Том го погледна изпод око:
— В рая. Осен ако не са я излъгали и за това. Напълно в стила на копелетата.
Недалеч от подножието на рампата, отвеждаща към Сейлъм Стрийт, двама мъже се биеха за бъчонка бира. Най-вероятно бъчонката идваше от „Мистър Биг“ („В «Мистър Биг» ела и си вземи алкохол на най-добри цени“) и сега се търкаляше забравена покрай парапета, докато мъжете (и двамата мускулести здравеняци) взаимно се налагаха с юмруци. Алис уплашено се сви, но Клей я прегърна през рамо, за да я успокои. Забеляза, че и на двамата им тече кръв, но въпреки яростната схватка в гледката имаше нещо успокояващо. Мъжете бяха разлютени — направо бяха побеснели, — ала поне не бяха луди. За разлика от откачалките в Бостън.
Единият бе плешив и носеше яке с щампа на „Селтикс“. Успя да нанесе на съперника си брутално кроше, което премаза устните му и го запрати на земята. Когато мъжът с голото теме се приближи към поваления си противник, онзи се изправи и заотстъпва заднишком, като плюеше кръв и псуваше като хамалин.
— Зеемай си шиибаната бъчоонка, кур сплеескан! — извика той с провлечен бостънски акцент. — Да се зада-авиш даноо!
Човекът с якето на „Селтикс“ изрева нещо и се престори, че се втурва след него; другият на бегом изкачи рампата към Шосе номер едно и си плю на петите. Плешивият се върна при трофея си и тъкмо приклекна до скъпоценната бъчонка, когато забеляза тримата непознати и отново се изправи. Съотношението на силите бе три към едно, той имаше насинено око и едното му ухо бе разкъсано толкова лошо, че по врата му се стичаше кръв, ала по лицето му не се четеше страх. Дядо му навярно би казал, че мъжът има ирландска жилка, и щеше да се окаже прав, защото на гърба на якето се мъдреше голяма зелена детелина
14
14 Националната емблема на Ирландия. — Б. пр.
.
— К’во зяпате, бе? — попита грубиянът.
— Нищо — само минаваме от тук — благо каза Том. — Аз живея на Сейлъм Стрийт.
— Знаеш ли колко ми дреме? Ходи си, където щеш — било то на Сейлъм Стрийт, било в ада. Все още сме свободна страна, нъл’ тъй?
— Тази вечер ли? — усмихна се Клей. — Прекалено свободна.
Мъжът с якето на „Селтикс“ се позамисли и се изсмя — по-точно се изкиска печално.
— К’во стана всъщност, а? Некой от вас знае ли?
— Мобилните телефони — намеси се Алис. — Те накараха хората да полудеят.
Плешивият мъж вдигна бъчонката си и я наклони така, че да спре да тече.
— Шибани джаджи — процеди и се изплю на паважа. — Никога няма да си взема такава простотия. Натрупващи се минути. Айде, нема нужда! Що за глупост е това?
Читать дальше
Клей не знаеше.






