ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Няма да й позволя. Тук цари друг ред. Тя ще има своите задължения и ако не ги изпълнява, ще бъде строго наказана.

Слънчевата светлина падаше на широки ивици през отворените прозорци. Пролетният ден беше великолепен, въздухът бе изпълнен с аромати.

Помещението заемаше почти половината от четвъртия етаж. Южните прозорци пропускаха достатъчно светлина и топлина. Обстановката беше по-скоро оскъдна. Робърт Рейвдаун не даваше пари за глупости, а към тях принадлежаха килимите и гоблените за стените.

Тази сутрин помещението не изглеждаше голо както обикновено. Всички столове бяха покрити с рокли или платове, които блестяха на слънцето. Всички бяха нови, разкошни и от най-добро качество. Това беше част от зестрата на Джудит.

Имаше коприна от Италия, кадифе от Ориента, кашмир от Венеция, памучни платове от Триполи. Скъпоценни камъни искряха по деколтетата, коланите и полите. Рубини, перли, смарагди. Някои от роклите бяха обшити с кожи. Все скъпи кожи като хермелин и рис.

Джудит седеше сама сред целия този разкош. Седеше толкова неподвижно, че влезлият в стаята не би я забелязал, ако прекрасната й фигура не затъмняваше целия останал блясък.

Фините й крачета бяха обути в зелени кожени обувки, подплатени с мека кожа. Горната част на роклята й беше плътно прилепнала до тялото. Ръцете, които се подаваха от дългите, широки ръкави, бяха сякаш от слонова кост.

Талията беше толкова тънка, че един силен мъж можеше спокойно да я обхване с ръцете си. Дълбокото деколте разкриваше част от примамливо закръглените гърди. Полата падаше като камбана и при всяка крачка се поклащаше грациозно.

Платът на роклята беше обшит със златни конци и блестеше на слънцето. Талията беше пристегната с колан от най-фина позлатена кожа, украсен със смарагди. Мека наметка от тъмнозелена тафта обгръщаше раменете й. Цялата връхна дреха беше подплатено с хермелин.

При вида на тези прекрасни одежди всяка друга жена щеше да избухне и безкрайно ликуване. А Джудит стоеше и се гледаше със сериозно изражение.

Тя беше необикновено красива, ала не го съзнаваше. Имаше тяло, което спираше дъха на мъжете.

Читать дальше

Дългата кестенява коса падаше на меки вълни чак до хълбоците. Тя вървеше гордо изправена, вирнала упорито красивата си брадичка. И сега, докато обмисляше страшните неща, които й предстояха, устните й изглеждаха пълни и кръгли като розови пъпчици. Очите й първи привличаха чуждите погледи. Тъмнокафяви със златни ивици.

Джудит обърна глава и се загледа навън. Денят беше прекрасен. Във всяко друго време тя щеше да бъде щастлива, че навън е толкова хубаво. Щеше да възседне коня си и да препусне като вихър през полята.

Вместо това тя седеше неподвижно и не смееше да помръдне, за да не измачка роклята. Не, това не беше истинската причина.