Джудит беше потънала в тежки мисли. Днес беше сватбеният й ден — а тя от седмици насам трепереше пред този ден. Беше убедена, че с него свършва свободата й и хубавото време ще бъде безвъзвратно отминало.
Изведнъж вратата се отвори с трясък и две слугини буквално влетяха в стаята. Лицата им бяха зачервени от тичането, защото бяха ходили в църквата, за да зърнат отдалече младоженеца.
— Господарке, той е много красив мъж — заразказва възбудено Мод. — Много е едър, косата му е тъмна, очите също, а раменете му… — Тя разпери ръце и въздъхна драматично. После угрижено изгледа мълчаливата си господарка.
— А как върви… — намеси се Джоан, изправи рамене и направи няколко широки крачки.
— Така е, той е горд мъж — потвърди Мод. — Такива са всичките Аскотови. Държат се така, сякаш целият свят им принадлежи.
Джудит дори не се усмихна. Джоан понечи да продължи разказа си, но Мод я смушка да мълчи.
— Мога ли да направя нещо за вас, господарке? — попита съчувствено тя. — Има доста време, преди да тръгнете за църквата. Може би…
Джудит поклати глава.
— Вече никой не може да ми помогне. Как е мама?
— Майка ви почива, преди да тръгни за църквата. Пътят е дълъг, а ръката й… — Мод млъкна уплашено. Сега не беше време да натъжава още повече младата господарка.
Джудит се обвиняваше за счупената ръка на майка си. Мод знаеше това и не искаше да й напомня за случилото се. Идеше й да се удари през устата заради необмислените думи.
— Готова ли сте вече? — попита меко тя.
— Тялото ми е готово. Само не мога да овладея мислите си. Ще се погрижите ли за мама?
Двете я погледнаха смаяно.
— Ама, господарке…
— Искам да бъда сама — прекъсна ги нетърпеливо тя. — Вероятно това е последният път, когато ще мога да остана насаме със себе си. — Тя погледна през прозореца с отсъстващ вид.
Джоан много искаше да изтръгне господарката си от меланхоличното й настроение, но Мод й попречи. Джоан не можеше да разбере Джудит. Тя беше богата, днес беше сватбеният й ден. Щяха да я омъжат за красив млад рицар. Защо не беше щастлива? Джоан поклати укорително глава и позволи на Мод да я издърпа от стаята.
От седмици насам в замъка на Рейвдаун кипеше трескава работа. Приготовленията за сватбата бяха в пълен ход. Празненствата щяха да струват на баща й много пари — най-вероятно доходите за цяла една година.
Джудит знаеше това, защото тя водеше сметките. Хиляди лакти коприна бяха необходими само за огромните шатри, които щяха да пазят гостите от дъжда. Хиляда свине, триста телета, сто вола, четири хиляди купи с пастет от дивеч, триста бъчви бира. И така нататък, и така нататък.
И всичко това за нещо, което тя не искаше! За сватба. За нейната сватба!
Джудит не беше като другите момичета. За тях светът започваше и свършваше с любовта и женитбата.






