ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Нейната майка я беше научила, че това не е единственото щастие в живота.

Спонтанните аборти и съпругът, който използваше всяка възможност да я сплашва и наказва, бяха разрушили илюзиите на Хелън Рейвдаун. Единственото й щастие беше Джудит. За своето дете тя беше готова да се бори като лъвица. С времето бе престанала да се брани срещу грубостите на съпруга си. Но правеше всичко, за да защити дъщеря си.

Тя беше тази, която поиска от Робърт Рейвдаун да прати момичето в манастир. По онова време му беше все едно какво ще стане с нея, а и с майка й. Нали си имаше синовете от първия брак. Какво го интересуваше жената, която не можеше да износи един здрав син?

— Нека да върви при монахините, щом иска — отговори през смях той, но после се сети, че не биваше да се съгласява с искането на жена си, и я блъсна по стълбата.

При това падане Хелън си счупи крака на две места и макар че оттогава куцаше, беше доволна от смелостта си.

Тя живееше усамотено с любимата си дъщеря и много често се чувстваше като вдовица, защото Рейвдаун избягваше и двете, сякаш бяха чумави.

Читать дальше

Майката и дъщерята бяха щастливи и Хелън неуморно възпитаваше детето си за бъдещия живот на монахиня.

А сега се оказа, че всичко е било напразно. Джудит трябваше да се омъжи. Трябваше да захвърли гордостта си и да се подчини на някакъв непознат мъж. Та тя изобщо нямаше представа какво означава да си съпруга.

Тя не умееше да шие и така и не се научи да бродира. Не беше свикнала да седи мирно и тихо и да кара слугите да работят вместо нея. И, което беше още по-лошо: покорството и предаността й бяха чужди.

А омъжената жена трябваше да върви със сведен поглед, да се съобразява във всичко с желанията на мъжа си и да му се покорява. Джудит беше възпитана да дава заповеди, защото това се изискваше от всяка абатиса — жена, която по положение беше равна на мъжете.

Джудит никога не свеждаше глава пред баща си и братята си. Робърт беснееше и вдигаше юмруци срещу нея, но тя дори не трепваше. Всички се чудеха, че той още не е пребил от бой единствената си дъщеря, но той сякаш се забавляваше от дързостта й.

Момичето имаше гордост, необичайна за жените. Походката й беше горда и издаваше самочувствие. Тя умееше да разговаря за отношението на краля към французите, да обсъжда стопански въпроси и изказваше собственото си мнение, без да я е грижа, че това не се харесва на мъжете.

През всичките тези години Хелън Рейвдаун беше живяла в постоянен страх, че няма къде да скрие дъщеря си, че някой мъж може да я види и да поиска от Робърт ръката й. Мисълта да се раздели с единственото си дете я ужасяваше.

Джудит трябваше да постъпи в манастира на дванадесет години, но Хелън не можеше да се лиши от близостта й. Тя беше единствената светлинка в живота й.