Нейната майка я беше научила, че това не е единственото щастие в живота.
Спонтанните аборти и съпругът, който използваше всяка възможност да я сплашва и наказва, бяха разрушили илюзиите на Хелън Рейвдаун. Единственото й щастие беше Джудит. За своето дете тя беше готова да се бори като лъвица. С времето бе престанала да се брани срещу грубостите на съпруга си. Но правеше всичко, за да защити дъщеря си.
Тя беше тази, която поиска от Робърт Рейвдаун да прати момичето в манастир. По онова време му беше все едно какво ще стане с нея, а и с майка й. Нали си имаше синовете от първия брак. Какво го интересуваше жената, която не можеше да износи един здрав син?
— Нека да върви при монахините, щом иска — отговори през смях той, но после се сети, че не биваше да се съгласява с искането на жена си, и я блъсна по стълбата.
При това падане Хелън си счупи крака на две места и макар че оттогава куцаше, беше доволна от смелостта си.
Тя живееше усамотено с любимата си дъщеря и много често се чувстваше като вдовица, защото Рейвдаун избягваше и двете, сякаш бяха чумави.
Читать дальше
Майката и дъщерята бяха щастливи и Хелън неуморно възпитаваше детето си за бъдещия живот на монахиня.
А сега се оказа, че всичко е било напразно. Джудит трябваше да се омъжи. Трябваше да захвърли гордостта си и да се подчини на някакъв непознат мъж. Та тя изобщо нямаше представа какво означава да си съпруга.
Тя не умееше да шие и така и не се научи да бродира. Не беше свикнала да седи мирно и тихо и да кара слугите да работят вместо нея. И, което беше още по-лошо: покорството и предаността й бяха чужди.
А омъжената жена трябваше да върви със сведен поглед, да се съобразява във всичко с желанията на мъжа си и да му се покорява. Джудит беше възпитана да дава заповеди, защото това се изискваше от всяка абатиса — жена, която по положение беше равна на мъжете.
Джудит никога не свеждаше глава пред баща си и братята си. Робърт беснееше и вдигаше юмруци срещу нея, но тя дори не трепваше. Всички се чудеха, че той още не е пребил от бой единствената си дъщеря, но той сякаш се забавляваше от дързостта й.
Момичето имаше гордост, необичайна за жените. Походката й беше горда и издаваше самочувствие. Тя умееше да разговаря за отношението на краля към французите, да обсъжда стопански въпроси и изказваше собственото си мнение, без да я е грижа, че това не се харесва на мъжете.
През всичките тези години Хелън Рейвдаун беше живяла в постоянен страх, че няма къде да скрие дъщеря си, че някой мъж може да я види и да поиска от Робърт ръката й. Мисълта да се раздели с единственото си дете я ужасяваше.
Джудит трябваше да постъпи в манастира на дванадесет години, но Хелън не можеше да се лиши от близостта й. Тя беше единствената светлинка в живота й.






