ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Скочи от мястото си, за да избяга към портичката през която беше минала майка й. Нека жената и любовникът й останат насаме в градината…

Изведнъж тя замръзна на мястото си. Гласът на Гевин!

— Защо ме помоли за тази среща? — Тонът му беше хладен.

— О, Гевин! — Лилиан улови ръцете му. — Защо си толкова хладен с мен? Нима вече ме забрави? Толкова ли обичаш тази жена… твоята съпруга?

Гевин смръщи чело. Ръцете му бяха сключени на гърба.

— И ти смееш да ми говориш за любов? Аз те молех на колене да се омъжиш за мен. Бях готов да те взема без зестра. Предложих да обезщетя баща ти за онова, което е дал на Чатъурт. Ти не ме искаш.

— Защо ме обвиняваш? — Лилиан играеше умело ролята на отчаяна девойка. — Не видя ли белезите от камшик по гърба ми? Не помниш ли, че баща ми ме затвори в подземието, без храна и вода? Какво можех да направя? Срещах се с теб винаги когато можех. Дадох ти всичко, което една жена може да даде на любимия си. Пак ли аз трябва да плащам за всичко? Ти обичаш друга. Обичал ли си ме поне малко, Гевин?

— Кога съм казал, че я обичам? — попита студено Гевин. — Ожених се за нея, защото предложението беше добро. Тази жена ще ми донесе пари, земя и титла. Последното разбрах първо от теб, ако си спомняш.

— Но когато я видя… — Лилиан прехапа долната си устна и потърси погледа му.

— Аз съм мъж, а тя е красива. Разбира се, че се почувствах привлечен от нея.

Джудит искаше да избяга от градината, но не можеше да откъсне поглед от съпруга си и русата жена. Тялото й беше вкаменено. Не можеше да се помръдне.

Всяка дума, произнесена от двамата, се забиваше като нож в сърцето й. Гевин беше помолил тази жена да му стане съпруга! После беше взел нея, Джудит, защото беше богата. Каква глупачка беше да повярва в обичта му…

— Значи я обичаш? — настоя с плачлив глас Лилиан.

— Това е невъзможно. Аз я познавам едва от един ден!

— Но би могъл да я обикнеш… — Лилиан обърна глава настрани и умело извика няколко сълзи в очите си. — Нима ще ме убеждаваш, че никога няма да я обикнеш?

Гевин не отговори. Лилиан въздъхна тежко и се усмихна през сълзи.

— Надявах се да поседя тук с теб. Даже изпратих да донесат вино…

— Трябва да се върна в залата.

— Само няколко минути! — помоли със сладък гласец тя и го поведе към пейката до стената.

Джудит наблюдаваше сцената и мислите се надпреварваха в главата й. Тази жена беше съвършена артистка. Тя видя как Лилиан заби нокти в очите си, за да й потекат сълзи. Говореше мелодраматично, а когато приседна на пейката, не забрави да подреди грижливо полите си. След това наля вино в чашата и я подаде на Гевин с прелъстителка усмивка.

Онова, което последва, беше наистина смайващо. Лилиан извади пръстена от пръста си и изсипа в чашата си бял прашец. В погледа й се четеше обвинение. Тя вдигна чашата към устните си и отпи голяма глътка.