ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Вирджиния Септември 1803 Дъждът обгърна малката кръчма и тя потъна в мрак. Само светлината от фенера хвърляше тайнствени сенки по стената. Топлината на късното есенно слънце си беше отишла още с утрото и вътре стана почти студено. Зад високия дъбов тезгях закръглена и спретната хубавица миеше халбите. Меката й кестенява коса бе прибрана в бяло муселинено боне. Работеше и си тананикаше. Отвреме-навреме се усмихваше и на едната й буза се появяваше трапчинка. Изведнъж страничната врата се отвори. Студеният вятър нахлу в стаята заедно с едно момиче. То се спря за миг, докато привикне със светлината. Жената го изгледа и каза намръщено: — Лея, с всеки ден изглеждаш все по-зле. Седни тук, докато ти стопля нещо за пиене. Тя побутна зъзнещото девойче към един стол и разръчка огъня, крадешком оглеждайки влязлата. Лея, по-малката й сестра, беше съвсем отслабнала. Косите й падаха по мръсната закърпена рокля. Очите й бяха хлътнали, с големи сини сенки под тях. Носът й, обгорял от слънцето, се белеше. Три кървави драскотини пресичаха едната й буза. На другата имаше голяма синина. — Той ли ти направи това? — попита кръчмарката и с отвращение мушна ръжена в горещата напитка. Лея сви рамене и нетърпеливо протегна ръце към димящата чаша. — Обясни ли ти защо те удари? — Както винаги — каза тя, след като изпи половин халба и се облегна назад. — Лея, защо не го… Девойката погледна строго сестра си: — Не започвай отново, Бес. Говорили сме за това и преди. Ти прави това, което трябва, а аз ще се погрижа за себе си и за децата. Другата настръхна. — Да прекараш известно време с няколко чистички господа е много по-лесно от това, което ти трябва да вършиш. Лея дори не потрепна от грубите думи. Толкова пъти бяха спорили на тази тема, че това вече не можеше да я впечатли. Преди две години на Бес й

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Ще си поговоря с Доул Старк за онова момче, което вкарва моето момче в грях.

— Аз? — зад тях се дочу глас.

Застанал на верандата, наведен над парапета стоеше приятен млад мъж — може би някога приятен. Едното му око бе черно. От носа му течеше кръв. Държеше напоена с кръв кърпа до носа си.

— Вашият скъпоценен Ейб започна играта. Грешката не е моя.

— Ха — изсумтя Карълайн. Тя вирна нос и отмина царствено, нарамила беззащитния Ейб.

Вятърът носеше думите на Ейб.

— Ти беше прекрасна там вътре, Карълайн. Хареса ми как удряше Линкълн. Сигурна ли си, че трябва да чакаме сватбата, преди…

— Млъкни, Ейб — изкомандва Карълайн. — Не говори мръсни работи.

— Да, захарче — каза Ейб, ръцете му се движеха нагоре-надолу по задника й.

Пръв Уесли избухна в смях. Свали шапка и я удари в коляното си. Не можеше да остане сериозен.

Лея искаше да го спре, защото се страхуваше да не обиди Уилма, но тя протегна ръце и се хвана за Уесли, за да не падне. И двамата така се тресяха от смях, че едва се държаха на краката си.

— Откакто се запознаха, те винаги се държат така — обясни Уилма. — Ейб се вълнува и възбужда от това, че тя го желае.

— И Карълайн е безумно щастлива от това, че някой иска да бъде с нея — продължи Уесли. — Те са страхотна двойка.

— Кръвта ми изтича, а вие двамата ще си умрете от смях — обвини ги Линкълн Старк.

Лея, все още шокирана от цялата тази сцена, не знаеше как да реагира. Погледна Бъд и Кал и ги видя ухилени до уши. Тя се запъти към Линкълн.

— Нека влезем и аз ще видя как да спра кръвта.

След известно време Уесли влезе в къщата. Той все още се усмихваше.

— Навън има хора, с които искам да те запозная — родителите на близнаците, Линет и Девън Макалистър.

Танцьорът, помисли си Лея, докато переше кървавата кърпа. Сега е моментът, в който ще я разобличат като крадла, помисли си тя.

Лея излезе от малката къща. Молеше се Уесли да не се издаде, да бъде предпазлив, и по никакъв начин да не се издаде пред човека, който в продължение на години планираше грабежите. Не я посрещнаха така, както очакваше.

Уесли разговаряше с мъжа, сякаш са най-добри приятели. Усмихваше му се и очите му блестяха. Макалистър беше висок, слаб, много красив, мургав. Някога черната му коса сега беше изпъстрена от сребристи кичури. Беше присвил очи срещу слънцето. Изглеждаше едновременно строг и добър. До него беше застанала красива дребна жена с деликатно лице, големи очи, тъмноруса коса и заоблено малко тяло. Изглеждаше двадесет и пет годишна, но би трябвало да е доста по-възрастна, тъй като беше майка на Корд и на Слейд.

— Трябва да си госпожа Станфорд — каза тя с приятен акцент. — Аз съм Линет Макалистър, а това… — тя издърпа едно малко момиченце, скрило се зад полата й — това е моята най-малка дъщеря Джорджина. Вече се познавате със синовете ми.