Ще си поговоря с Доул Старк за онова момче, което вкарва моето момче в грях.
— Аз? — зад тях се дочу глас.
Застанал на верандата, наведен над парапета стоеше приятен млад мъж — може би някога приятен. Едното му око бе черно. От носа му течеше кръв. Държеше напоена с кръв кърпа до носа си.
— Вашият скъпоценен Ейб започна играта. Грешката не е моя.
— Ха — изсумтя Карълайн. Тя вирна нос и отмина царствено, нарамила беззащитния Ейб.
Вятърът носеше думите на Ейб.
— Ти беше прекрасна там вътре, Карълайн. Хареса ми как удряше Линкълн. Сигурна ли си, че трябва да чакаме сватбата, преди…
— Млъкни, Ейб — изкомандва Карълайн. — Не говори мръсни работи.
— Да, захарче — каза Ейб, ръцете му се движеха нагоре-надолу по задника й.
Пръв Уесли избухна в смях. Свали шапка и я удари в коляното си. Не можеше да остане сериозен.
Лея искаше да го спре, защото се страхуваше да не обиди Уилма, но тя протегна ръце и се хвана за Уесли, за да не падне. И двамата така се тресяха от смях, че едва се държаха на краката си.
— Откакто се запознаха, те винаги се държат така — обясни Уилма. — Ейб се вълнува и възбужда от това, че тя го желае.
— И Карълайн е безумно щастлива от това, че някой иска да бъде с нея — продължи Уесли. — Те са страхотна двойка.
— Кръвта ми изтича, а вие двамата ще си умрете от смях — обвини ги Линкълн Старк.
Лея, все още шокирана от цялата тази сцена, не знаеше как да реагира. Погледна Бъд и Кал и ги видя ухилени до уши. Тя се запъти към Линкълн.
— Нека влезем и аз ще видя как да спра кръвта.
След известно време Уесли влезе в къщата. Той все още се усмихваше.
— Навън има хора, с които искам да те запозная — родителите на близнаците, Линет и Девън Макалистър.
Танцьорът, помисли си Лея, докато переше кървавата кърпа. Сега е моментът, в който ще я разобличат като крадла, помисли си тя.
Лея излезе от малката къща. Молеше се Уесли да не се издаде, да бъде предпазлив, и по никакъв начин да не се издаде пред човека, който в продължение на години планираше грабежите. Не я посрещнаха така, както очакваше.
Уесли разговаряше с мъжа, сякаш са най-добри приятели. Усмихваше му се и очите му блестяха. Макалистър беше висок, слаб, много красив, мургав. Някога черната му коса сега беше изпъстрена от сребристи кичури. Беше присвил очи срещу слънцето. Изглеждаше едновременно строг и добър. До него беше застанала красива дребна жена с деликатно лице, големи очи, тъмноруса коса и заоблено малко тяло. Изглеждаше двадесет и пет годишна, но би трябвало да е доста по-възрастна, тъй като беше майка на Корд и на Слейд.
— Трябва да си госпожа Станфорд — каза тя с приятен акцент. — Аз съм Линет Макалистър, а това… — тя издърпа едно малко момиченце, скрило се зад полата й — това е моята най-малка дъщеря Джорджина. Вече се познавате със синовете ми.






