И на първо място, все пак, какво ли мислене е необходимо, за да се роди подобна идея?
Това не бе най-привлекателната гледка на света, но когато Норман притвори очи, той почти си представи сцената: тълпата боядисани голи войни, които се гърчат и олюляват в унисон под прогизналото от слънце диво небе, и старата вещица, приведена пред тях, да барабани по надутия и опънат стомах на трупа. Изкривената уста на трупа е противоестествено отворена, може би дори закрепена в зейнала гримаса с костени клинове, и от нея излиза звукът. Предизвикан от ударите по стомаха, преминал през сгърчените вътрешности, засилен от изсъхналия гръклян, той се разнася тържествено и с пълна сила от мъртвото тяло.
За момент Норман сякаш можеше да го чуе, но тогава си спомни, че дъждът също има свой ритъм, както и стъпките…
Всъщност той долови стъпките още преди да ги чуе, отколешният навик помагаше на сетивата му да разберат кога майка му влиза в стаята. Не му се налагаше да вдигне поглед, за да се убеди, че тя беше тук.
Всъщност той наистина не вдигна поглед, а се престори, че продължава да чете. Досега майка му бе спала в стаята си и той знаеше колко свадлива може да бъде тя, когато не се е разсънила. Затова най-добре беше да кротува и да се надява, че този път не е кисела.
— Норман, знаеш ли колко е часът?
Той въздъхна и затвори книгата. Сега вече знаеше, че тя няма да е лесна. Самият въпрос беше предизвикателство. За да дойде тук майка му беше минала покрай дядовия часовник в коридора и лесно можеше да разбере колко е часът.
И все пак, нямаше смисъл да се прави драма от това. Норман погледна към часовника на ръката си и се усмихна.
— Вече минава пет — каза той. — Всъщност не знаех, че е толкова късно. Бях се зачел…
Читать дальше
— Да не мислиш, че съм сляпа. Знам какво си правил през цялото време. — Тя беше застанала до прозореца и гледаше дъжда. — Но знам и какво не си направил. Защо не си включил неоновия надпис на мотела, когато се е стъмнило? И защо не си в рецепцията, където ти е мястото?
— Ами заваля толкова силно, че не очаквах някой да се появи в това отвратително време.
— Глупости! Точно сега е най-вероятно да имаш работа. Много хора не се боят да карат в дъжда.
— Но не е вероятно някой да мине по това шосе. Всички хващат новата магистрала. — Норман усети как раздразнението пълзи нагоре по гърлото, усети вкуса му в устата си и се опита да го задържи. Но вече бе твърде късно, трябваше да го избълва. — Казах ти, че така ще стане, още когато подразбрахме, че ще местят магистралата. Ти трябваше да продадеш мотела преди да се разчуе за нея. Можехме да купим на безценица всеки парцел наоколо и дори някой, който е по-близо до Феървейл. Можехме да имаме нов мотел, нова къща, да посъберем малко пари. Но ти не ме послуша, нали. Всъщност никога не ме слушаш.






