ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Психо Робърт Блох 10% от тази книга е посветена на ХАРИ АЛТШУЛЪР, който свърши 90% от работата. Норман Бейтс чу шума и потръпна. Сякаш някой потропа по прозореца. Той вдигна рязко глава, почти готов да се изправи, книгата се изплъзна от ръцете му и падна върху пълните му бедра. Но разбра, че това бе просто дъждът. Късен следобеден дъжд плющеше по прозореца на хола. Норман не беше забелязал кога бе заваляло, нито кога се беше здрачило. Но в хола беше вече доста тъмно и преди да се върне към книгата той се пресегна и включи лампата. Това бе една от онези старомодни настолни лампи с гравиран стъклен абажур и кристални висулки. Майка му я имаше откакто я помнеше и отказваше да се раздели с нея. Всъщност и Норман нямаше нищо против — всичките му четиридесет години бяха преминали в тази къща, приятно е да си заобиколен от предмети, с които си свикнал — вдъхва сигурност. Тук всичко имаше своето място и своето предназначение, промените ставаха там някъде навън, но не и тук. А и повечето промени криеха в себе си потенциална заплаха. Да предположим, например, че този следобед бе излязъл на разходка. Би могъл да се окаже на някой запустял страничен път или дори при блатото. И какво щеше да стане, ако дъждът го беше заварил там? Щеше да се измокри до кости и да бъде принуден да се препъва в мрака по пътя за в къщи. Така човек може да се простуди до смърт, пък и кой би искал да бъде навън в тази тъмница? Много по-приятно е да си бъдеш тук, при лампата, в компанията на хубава книга. Когато наведе глава, за да продължи четенето, светлината освети закръгленото му лице, отрази се в очилата без рамки и се окъпа в розовината на темето му, покрито с рехава, пепеляворуса коса. Книгата бе наистина вълнуваща — нищо чудно, че не бе забелязал колко бързо се бе свечерило. „Царството на инките“

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Само като си помислиш, че тя продължава да се държи така с него, дори и сега! Но тя може и ще продължава отново и отново, освен…

— Какво „освен…“?

Господи, нима тя можеше да чете мислите му?

— Знам какво мислиш, Норман. Знам всичко за тебе, момче. Много повече, отколкото можеш да си представиш. Но аз знам и това, дори и него, знам какво си представяш, за какво бълнуваш сега. Мислиш си, че би искал да ме убиеш, нали Норман? Но не можеш. Защото не си достатъчно жизнен. От двама ни аз съм силната. И винаги съм била. Достатъчно и за двамата. Ето защо ти никога няма да се освободиш от мен, дори и да го пожелаеш истински. Разбира се, дълбоко в себе си, ти не го желаеш. Ти имаш нужда от мен, момче. Това е истината, нали.

Норман бавно се изправи. Все още не се осмеляваше да събере сили и да я погледне. Първо трябваше да си внуши да бъде спокоен. Да бъде много, много спокоен. Да не мисли за това, за което тя говори. Да се опита да му се опълчи, да си спомни.

Тя е една стара жена, при това малко превъртяла. Ако продължаваш да я слушаш по този начин, накрая и ти също можеш да превъртиш. Кажи й да се качи в стаята си и да си легне. Там и е мястото.

При това за нея ще е по-добре да се качи бързо, иначе този път ще я удуши със собствения й сребърен гердан…

Той започна да се олюлява, устата му работеше, ограждайки думите му, когато се разнесе звънът.

Това означаваше, че някой бе паркирал пред мотела и звънеше, за да бъде обслужен.

Без да си даде труда дори да погледне назад, Норман влезе в антрето, грабна мушамата от закачалката и потъна в мрака навън.

Дъждът кротко валеше от няколко минути, преди Мери да го забележи и да включи чистачките. Тя пусна и фаровете, неочаквано се бе стъмнило и пътят отпред се бе превърнал в неясно очертание между дърветата, които стърчаха от двете му страни.

Дървета? Тя не си спомняше да е имало крайпътни дървета последния път, когато мина оттук. Разбира се това беше миналото лято и тя бе пристигнала във Феървейл посред бял ден възбудена и отпочинала. Сега бе изтощена от осемнадесетте часа непрекъснато каране, но все още помнеше и усети, че нещо не е наред.

Помнеше

— това бе думата, която отключи мислите й. Сега тя можеше да си спомни, не много ясно, как се бе колебала преди около половин час при онова разклонение на пътя. Точно така, бе объркала пътя. И ето ти сега, тя бе попаднала някъде, навън валеше и мракът се спускаше…

Съвземи се! Не можеш да си позволиш да се паникьосваш. Най-лошото е вече зад гърба ти.

Читать дальше

Това беше вярно, каза си тя. Най-лошото бе вече зад гърба й. Най-лошото бе вчера следобед, когато открадна парите.

Тя си седеше в агенцията на мистър Лаури, когато старият Томи Касиди извади голямата зелена пачка банкноти и я остави на бюрото.