ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Психо Робърт Блох 10% от тази книга е посветена на ХАРИ АЛТШУЛЪР, който свърши 90% от работата. Норман Бейтс чу шума и потръпна. Сякаш някой потропа по прозореца. Той вдигна рязко глава, почти готов да се изправи, книгата се изплъзна от ръцете му и падна върху пълните му бедра. Но разбра, че това бе просто дъждът. Късен следобеден дъжд плющеше по прозореца на хола. Норман не беше забелязал кога бе заваляло, нито кога се беше здрачило. Но в хола беше вече доста тъмно и преди да се върне към книгата той се пресегна и включи лампата. Това бе една от онези старомодни настолни лампи с гравиран стъклен абажур и кристални висулки. Майка му я имаше откакто я помнеше и отказваше да се раздели с нея. Всъщност и Норман нямаше нищо против — всичките му четиридесет години бяха преминали в тази къща, приятно е да си заобиколен от предмети, с които си свикнал — вдъхва сигурност. Тук всичко имаше своето място и своето предназначение, промените ставаха там някъде навън, но не и тук. А и повечето промени криеха в себе си потенциална заплаха. Да предположим, например, че този следобед бе излязъл на разходка. Би могъл да се окаже на някой запустял страничен път или дори при блатото. И какво щеше да стане, ако дъждът го беше заварил там? Щеше да се измокри до кости и да бъде принуден да се препъва в мрака по пътя за в къщи. Така човек може да се простуди до смърт, пък и кой би искал да бъде навън в тази тъмница? Много по-приятно е да си бъдеш тук, при лампата, в компанията на хубава книга. Когато наведе глава, за да продължи четенето, светлината освети закръгленото му лице, отрази се в очилата без рамки и се окъпа в розовината на темето му, покрито с рехава, пепеляворуса коса. Книгата бе наистина вълнуваща — нищо чудно, че не бе забелязал колко бързо се бе свечерило. „Царството на инките“

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

(Барабанът продължаваше — „бам — бам — бам“ и звукът се разнасяше от обезобразената уста.)

— Знам защо не си си дал труда да включиш надписа. Защо дори не си отишъл да отвориш тази вечер. Не е вярно, че си забравил. Всъщност ти

не искаш

никой да идва тук, надяваш се, че

няма

да дойде.

— Добре! — запелтечи той. — Признавам. Мразя работата в мотела. Винаги съм я мразил.

— Де да беше само това, момче. —

(Ето пак — „момче, момче, момче!“ — барабаненето извираше от челюстите на смъртта.)

— Ти мразиш хората. Защото, всъщност, ти се боиш от тях, нали? Винаги си се боял, още от дете. Предпочиташе да се сгушиш на стола до лампата и да четеш. Правеше го преди тридесет години, правиш го и сега. Криеш се зад кориците на книгите.

Читать дальше

— Има и по-лоши неща, които бих могъл да направя. Самата ти си ми го казвала. Поне никога не съм се забърквал в разни каши, някъде навън. Не е ли по-добре да усъвършенствам ума си?

— Да усъвършенстваш ума си? Хайде де! — Втренчен в пода, той я чувстваше зад себе си. — Ти наричаш това усъвършенстване? Не се опитвай да ме заблуждаваш, момче! Избий си го от главата! Това не е като да четеш Библията, нито пък е някаква форма на самообразование. Знам какво четеш ти. Боклуци. И дори по-лошо.

— Между другото това е история на цивилизацията на инките…

— Обзалагам се, че е така. Обзалагам се още, че е пълна с гадости за мръсните диваци, като другата, онази за Южните морета. Ти какво, мислиш си, че не зная за

нея

, а? Криеш я в стаята си, както и всички останали отвратителни неща, които непрекъснато четеш…

— Психологията не е отвратителна, мамо!

— На това психология ли му казваш? Какво знаеш

ти

за психологията. Никога няма да забравя времето, когато ми говореше онези мръсотии, никога. Само като си помисля, че един син може да отиде при собствената си майка и да й

каже

подобни неща!

— Аз само се опитах да ти обясня нещо. То се нарича Едипов комплекс и аз мислех, че ако обсъдим проблема заедно и разумно се опитаме да го осмислим, може би нещата ще се променят към по-добро.

— Да се променят? О, момче! Нищо няма да се промени. Можеш да прочетеш всички подобни книги на света, но пак ще си останеш същия. Не ми трябва да слушам много от тези подли, непристойни измислици, за да разбера какво представляваш. Дори едно осемгодишно дете би те разбрало. То така си и

беше

, всичките ти приятелчета те разбраха, още на времето. Ти си мамино детенце. Така те наричаха и бяха прави. Такъв си беше, такъв си и винаги ще си останеш. Голямо, дебело, пораснало мамино детенце.

Барабаненето на думите й, барабаненето вътре в него — те го оглушаваха. Шокира го подлостта на изреченото. В един момент щеше да заплаче. Норман тръсна глава.