Правим винаги това, което
ти
искаш и което
ти
мислиш. Ще се поболея от тебе!
— Така ли, момче? — Гласът на майка му звучеше нежно, но това не заблуди Норман. При това го нарече „момче“. Той е на четиридесет години, а тя го нарича „момче“. Ето как тя се отнася към него, на всичко отгоре. Само ако можеше да не чува гласа й! Но трябваше, той знаеше, че трябва и винаги е трябвало.
— Така ли, момче? — тя повтори още по-нежно. — Ще се поболееш от мен, а? Не смятам, че е точно така. Не, момче, ако се поболееш,
ти
ще си виновен, а не аз.
— И това ли е истинската причина да си още тук, на това странично шосе, а, Норман? Истината е, че ти липсва най-обикновената човешка жизненост. Никога не си бил особено жизнен, нали?
— Никога не ти е достигала жизненост и решителност да напуснеш къщи. Да се хванеш някъде на работа. Да постъпиш в армията. Дори да си намериш приятелка…
— Ти не би допуснала!
— Вярно е, Норман. Не бих те оставила. Но ако беше дори наполовина мъж, пак щеше да тръгнеш по свой път.
— Искаше да й изкрещи, че греши, но не можеше. Защото нещата, които тя казваше, бяха същите, които той непрекъснато си повтаряше от години. Тя беше права. Тя винаги беше заповядвала, но това не означава, че той е бил заставян вечно да се подчинява. Понякога майките са прекалено властни, но не всички деца се покоряват. Има и други вдовици, други единствени синове, но не всички се оказват впримчени в подобни взаимоотношения. Наистина и той бе виновен, наравно с нея. Вярно бе — липсваше му най-обикновената човешка жизненост.
— Трябвало е да настояваш, сам знаеш — тя бе започнала отново. — Да предположим, че беше излязъл и беше намерил някое ново място, а това бе обявил за продан. Но не, ти само хленчиш. И аз знам защо. Никога не си успявал да ме измамиш, нито за миг. Причината е, че ти
не желаеш
да се преместиш. Никога не си искал да напуснеш това място и никога няма да пожелаеш, сега и винаги.
Не можеш
, нали? Още по-малко пък би могъл да пораснеш.
Нямаше сила да я погледне, особено когато говореше подобни неща. Но и нямаше къде другаде да гледа. Лампата, тежките стари мебели, които запълваха хола, и всички познати предмети изведнъж му станаха омразни, именно защото бяха познати — като оборудването на затворническа килия. Втренчи се в прозореца, но и това не беше достатъчно добър ход — навън бяха вятърът, дъждът и тъмнината. Той знаеше, че там за него нямаше спасение.
Никъде нямаше спасение от гласа, който барабанеше и ехтеше в ушите му като звука от тялото в книгата на инките, барабана на смъртта. Той се приведе над книгата и се опита да фокусира погледа си върху буквите. Може би ако не й обръща внимание, ако се преструва на спокоен…
Номерът не мина…
— Я се погледни! — заговори тя отново.






