ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Психо Робърт Блох 10% от тази книга е посветена на ХАРИ АЛТШУЛЪР, който свърши 90% от работата. Норман Бейтс чу шума и потръпна. Сякаш някой потропа по прозореца. Той вдигна рязко глава, почти готов да се изправи, книгата се изплъзна от ръцете му и падна върху пълните му бедра. Но разбра, че това бе просто дъждът. Късен следобеден дъжд плющеше по прозореца на хола. Норман не беше забелязал кога бе заваляло, нито кога се беше здрачило. Но в хола беше вече доста тъмно и преди да се върне към книгата той се пресегна и включи лампата. Това бе една от онези старомодни настолни лампи с гравиран стъклен абажур и кристални висулки. Майка му я имаше откакто я помнеше и отказваше да се раздели с нея. Всъщност и Норман нямаше нищо против — всичките му четиридесет години бяха преминали в тази къща, приятно е да си заобиколен от предмети, с които си свикнал — вдъхва сигурност. Тук всичко имаше своето място и своето предназначение, промените ставаха там някъде навън, но не и тук. А и повечето промени криеха в себе си потенциална заплаха. Да предположим, например, че този следобед бе излязъл на разходка. Би могъл да се окаже на някой запустял страничен път или дори при блатото. И какво щеше да стане, ако дъждът го беше заварил там? Щеше да се измокри до кости и да бъде принуден да се препъва в мрака по пътя за в къщи. Така човек може да се простуди до смърт, пък и кой би искал да бъде навън в тази тъмница? Много по-приятно е да си бъдеш тук, при лампата, в компанията на хубава книга. Когато наведе глава, за да продължи четенето, светлината освети закръгленото му лице, отрази се в очилата без рамки и се окъпа в розовината на темето му, покрито с рехава, пепеляворуса коса. Книгата бе наистина вълнуваща — нищо чудно, че не бе забелязал колко бързо се бе свечерило. „Царството на инките“

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Правим винаги това, което

ти

искаш и което

ти

мислиш. Ще се поболея от тебе!

— Така ли, момче? — Гласът на майка му звучеше нежно, но това не заблуди Норман. При това го нарече „момче“. Той е на четиридесет години, а тя го нарича „момче“. Ето как тя се отнася към него, на всичко отгоре. Само ако можеше да не чува гласа й! Но трябваше, той знаеше, че трябва и винаги е трябвало.

— Така ли, момче? — тя повтори още по-нежно. — Ще се поболееш от мен, а? Не смятам, че е точно така. Не, момче, ако се поболееш,

ти

ще си виновен, а не аз.

— И това ли е истинската причина да си още тук, на това странично шосе, а, Норман? Истината е, че ти липсва най-обикновената човешка жизненост. Никога не си бил особено жизнен, нали?

— Никога не ти е достигала жизненост и решителност да напуснеш къщи. Да се хванеш някъде на работа. Да постъпиш в армията. Дори да си намериш приятелка…

— Ти не би допуснала!

— Вярно е, Норман. Не бих те оставила. Но ако беше дори наполовина мъж, пак щеше да тръгнеш по свой път.

— Искаше да й изкрещи, че греши, но не можеше. Защото нещата, които тя казваше, бяха същите, които той непрекъснато си повтаряше от години. Тя беше права. Тя винаги беше заповядвала, но това не означава, че той е бил заставян вечно да се подчинява. Понякога майките са прекалено властни, но не всички деца се покоряват. Има и други вдовици, други единствени синове, но не всички се оказват впримчени в подобни взаимоотношения. Наистина и той бе виновен, наравно с нея. Вярно бе — липсваше му най-обикновената човешка жизненост.

— Трябвало е да настояваш, сам знаеш — тя бе започнала отново. — Да предположим, че беше излязъл и беше намерил някое ново място, а това бе обявил за продан. Но не, ти само хленчиш. И аз знам защо. Никога не си успявал да ме измамиш, нито за миг. Причината е, че ти

не желаеш

да се преместиш. Никога не си искал да напуснеш това място и никога няма да пожелаеш, сега и винаги.

Не можеш

, нали? Още по-малко пък би могъл да пораснеш.

Нямаше сила да я погледне, особено когато говореше подобни неща. Но и нямаше къде другаде да гледа. Лампата, тежките стари мебели, които запълваха хола, и всички познати предмети изведнъж му станаха омразни, именно защото бяха познати — като оборудването на затворническа килия. Втренчи се в прозореца, но и това не беше достатъчно добър ход — навън бяха вятърът, дъждът и тъмнината. Той знаеше, че там за него нямаше спасение.

Никъде нямаше спасение от гласа, който барабанеше и ехтеше в ушите му като звука от тялото в книгата на инките, барабана на смъртта. Той се приведе над книгата и се опита да фокусира погледа си върху буквите. Може би ако не й обръща внимание, ако се преструва на спокоен…

Номерът не мина…

— Я се погледни! — заговори тя отново.