Разяжда душата, унищожава я частица по частица, както една катедрала може да бъде сравнена със земята с течение на времето, разядена от прах и песъчинки. Усещам как нараства радостта, вярата ми. Би трябвало да ги поведа през изпитанията, през пустошта. А в замяна — това. Вяла процесия от лъжци, прелюбодейци, лакомници и жалки себеизмамници. Борбата между доброто и злото е принизена до една дебела жена, застанала пред магазин за шоколад, която с жалка нерешителност се пита: „Да го направя ли, или да не го направя?“ Сатаната е страхливец, не смее да покаже лицето си. Безплътен е, разпада се на милион парченца, които разяждат кръвта, душата като червеи. Ние с теб сме родени твърде късно,
mon pere
. Суровият, чист свят на Стария завет ме зове. Тогава всеки си знаеше мястото. Сатаната се разхождаше сред нас в плът. Вземахме трудни решения, жертвахме децата си в Божието име. Обичахме Бога, но още повече се страхувахме от Него.
Не си мисли, че обвинявам Виан Роше. Всъщност почти не мисля за нея. Тя е просто едно от влиянията, срещу които трябва да се боря ежедневно. Но мисълта за този магазин с неговата карнавална одежда, намигване срещу лишението, срещу вярата… Докато извръщам глава, застанал на прага на църквата, за да посрещна енориашите си, долавям движение отсреща.
Опитай ме. Пробвай ме. Вкуси ме.
В затишието между куплетите на един химн прозвучава клаксонът на куриерската кола, спряла отпред. По време на проповедта — на самата проповед,
mon pere
! — млъквам насред фразата, убеден, че чувам шумолене на станиол.
Тази сутрин проповядвах с повече жар от обичайното, макар хората да не бяха много. Утре ще ги накарам да си платят. Утре, в неделя, когато магазините са затворени.
Днес учебните занятия свършиха по-рано. До дванайсет улицата се изпълни с каубои и индианци в ярки якета и сини дънки, метнали през рамо ученическите си чанти — по-големите, вдигнали яки, смучеха забранени цигари и хвърляха по някое и друго небрежно око към магазина. Направи ми впечатление едно момче, което вървеше само. Беше спретнато и чисто, със сиво сако и барета, ученическата му чанта легнала симетрично върху слабичките му рамене. За миг погледът му се спря върху витрината на „La Celeste Praline“, но слънцето блестеше в стъклото и не можах да видя израза на лицето му. В следващия миг до него се спряха четири деца на възрастта на Анук и той отмина. На прозореца залепнаха две нослета, веднага след това хлапетата се скупчиха в кръг и изпразниха джобовете си, за да проверят наличните ресурси. Момент на колебание, докато решат кого да изпратят вътре. Престорих се на заета и не вдигнах глава иззад щанда.
— Мадам? — Гледаше ме мъничко смугло личице с подозрителни очички. Разпознах вълка от карнавалното шествие.






