— Да видим, така като те гледам, най-много си падаш по карамелизираните бонбони с фъстък — запазих напълно сериозен вид, знаейки, че изборът на лакомства е сериозна работа. — Цената им е добра, лесно се разделят между приятели, не се топят в джобовете и за пет франка можеш да купиш — разперих ръце — поне толкова. Какво ще кажеш?
В отговор не получих усмивка, само кимване, като между делови партньори. Монетата беше топла и леко влажна. Пое внимателно пакета.
— Харесва ми шоколадовата къщичка на витрината — рече сериозно. Другите три деца, които стояха скупчени на прага, сякаш за да си дават взаимно кураж, кимнаха свенливо. — Суперска е.
Читать дальше
Жаргонната думичка бе произнесена някак предизвикателно, като дим от непозволена цигара. Усмихнах се.
— Наистина е суперска — съгласих се. — Ако искаш, като разваля витрината, може да доведеш приятелите си и да ми помогнете да я изядем.
Ококорени очи.
— Супер!
— Супер яко!
— Кога?
Свих рамене.
— Анук ще ви каже — обърнах се към всички. — Дъщеря ми.
— Знаем. Видяхме я. Не ходи на училище — последното прозвуча с лека завист.
— Ще тръгне от понеделник. Жалко, че още си няма приятели тук, понеже й казах, че ще може да си кани гости. Нали разбирате, да помагат с витрините.
Посурнаха се крака, лепкави ръце изскочиха от джобовете, бутане и суетене кой да е пръв.
— Можем…
— Бих могъл…
— Аз съм Жано…
— Клодин.
— Люси.
Изпратих ги с по една захарна мишка на дете и видях как се понасят през площада като семена на глухарче, подгонени от вятъра. Докато тичаха, резенче светлина изтрополи последователно по гърбовете им — червено-оранжево-зелено-синьо, — след миг вече ги нямаше. Скрит в сумрачното преддверие на „Сен Жером“, свещеникът, Франсис Рейно, ги наблюдаваше с любопитен и както ми се стори, неодобрителен поглед. За момент останах учудена. Защо с неодобрение? След задължителната визита първия ден не се отби повече, макар че другите често го споменаваха. Гийом говори за него с уважение, Нарсис с раздразнение, Каролин с онази дяволитост, която ми прави впечатление, че трепти в гласа й винаги когато стане въпрос за мъж под петдесетте. В думите им няма много топлина. Не е местен, както разбирам. Парижки семинарист, всичко, което знае, го е научил от книгите — не познава мястото, не е наясно с потребностите и желанията на хората в Ланскене. Това го чух от Нарсис, който води битка със свещеника, откакто веднъж отказал да ходи на служба по време на жътва. „Човек, който не понася глупаците, добавя Гийом, в очите му зад малките кръгли очила проблясва веселост, което ще рече, че не понася повечето от нас, с нашите глупави дребни навици и устойчиви ритуали.“ Докато говори, потупва любовно Чарли по главата и кучето пролайва тържествено.






