— Съмнения, значи? Виж к’во ще ти кажа,
pere
, ти ми осигури само пет минути насаме с нея, и ти обещавам, че ще й реша тоя проблем веднъж завинаги. Ще си я върна, по дяволите, хич не се и съмнявай.
Държеше се злонамерено и глупаво, ухилената му в грозна гримаса уста едва успяваше да оформи някакви думи. Хванах го за раменете и изрекох бавно, с надеждата, че поне част от това, което му казвам, ще проникне до съзнанието му.
— Изобщо не си го помисляй — изсъсках в лицето му, без да обръщам внимание на зяпачите в бара. — Ще се държиш достойно, Муска, ако искаш да предприемеш нещо, ще го направиш както трябва. И ще стоиш настрана и от двете! Ясно ли е? — стиснах го болезнено за раменете. Той се опита да протестира, нададе някакви хленчещи звуци. — Предупреждавам те, Муска. Доста търпях, но такива… хулигански прояви… няма да допусна. Ясно ли е.
Той измърмори нещо, дали извинение или заплаха, не можах да разбера. Тогава ми се счу като Съжалявам, но като се връщам назад към случилото се след това, си давам сметка, че може да е било и ще съжаляваш, изречено със святкащи от злоба, скрити зад пиянските сълзи очи.
Съжаление. Но кой ще съжалява? И за какво?
Докато бързах надолу по хълма към „Les Marauds“, се питах дали не съм разчел погрешно знаците. Дали е способен на насилие срещу себе си? Или пък аз, в желанието си да предотвратя по-нататъшни безредици, не съм довидял истината, факта, че този човек стои на ръба на отчаянието.
Заварих „Cafe de la Republique“ затворено, но отпред имаше група хора, вниманието им бе приковано към един от прозорците на горния етаж. Сред насъбраните се разпознах Каролин Клермон и Жолин Дру. Дюплеси също бе там, изпъчил с достойнство дребната си фигура, с вечната филцова шапка и палето, топуркащо в краката му. Над общата глъчка като че ли долавях по-силни, по-пронизителни гласове, които ту се извисяваха до писък, ту затихваха, от време на време като че образуваха думи, фрази…
—
Pere
— Каролин бе останала без дъх, лицето й пламтеше. Приличаше на онези оцъклени и вечно задъхани красавици от кориците на лъскавите списания. При тази мисъл се изчервих.
— Какво има? — попитах със свито сърце. — Муска ли?
— Жозефин — възбудено отвърна Каролин. — Приклещил я е в една от стаите горе,
pere
, и тя пищи.
Прекъсна я нова експлозия от звуци, идващи откъм прозореца, смесица от писъци, обиди, извикани на висок глас и трясък на хвърлени със сила предмети, които се разпиляха по паважа. Извиси се женски глас, толкова силен, че можеше да счупи стъкло. Както ми се стори, пищеше от необуздана, дива ярост, а не от ужас. Почти веднага след това през прозореца изхвърча нов залп от вещи. Книги, черги, плочи, украшения за камина… неизменната артилерия на семейните скандали.
Провикнах се към прозореца.






