За момент ми се струва, че ще започне да ми се моли.
—
Pere
. Кажи й — все едно бе търкал очите си със сол. — Знаеш какво имам предвид, нали?
Правя се, че не съм чул. Нищо не ме свързва с този човек. Няма място за сравнение. Подушвам го от разстояние, усещам зловонието на непраната му риза, отвратителния му бирен дъх. Хваща ме за ръката.
— Ти разбираш,
pere
— повтаря отчаяно. — Аз ти помогнах с циганите. Нали ти помогнах.
Може да е полусляпа, ама вижда всичко, мътните я взели. Всичко. Очите й се впиват в лицето ми.
— О, значи така било? — изкикотва се вулгарно. — Май сте си лика-прилика, а, отче?
— Нямам представа за какво говориш, Муска — гласът ми е леден. — Пиян си като свиня.
— Но,
pere
— едва произнася думите, лицето му е разкривено, алено — нали сам каза…
— Нищо не съм казвал.
— Каменно.
Отваря отново уста като риба, излязла на брега на пресъхналата Тан през лятото.
— Нищо!
Арманд и Гийом отведоха Жозефин, една сбръчкана ръка обгърна раменете й. Жената ми хвърля странен сияещ поглед, който почти ме плаши. Лицето й е цялото омазано, ръцете й са окървавени, но в този момент е красива, възбуждаща. Поглежда ме така, сякаш в един миг е съумяла да проникне до дълбините на душата ми. Опитвам се да й кажа, че не бива да ме обвинява. Аз не съм като него; не съм мъж, а свещеник, друга порода… но мисълта е абсурдна, невероятна.
После Арманд я отвежда и оставам насаме с Муска, сълзите му парят във врата ми, горещите му ръце са се вкопчили в тялото ми. За момент се чувствам объркан, понасям се заедно с него в мътилката на спомените си. После се дръпвам, старая се да бъда учтив, но в крайна сметка започвам да блъскам с нарастваща жестокост провисналия му корем с длани, юмруци, лакти. И през цялото време крещя, за да заглуша отчаяните му молби, това не е моят глас, а някакво пронизително, вгорчено пищене.
— Махай се от мен, копеле, развали всичко, унищожи…
— Съжалявам, Франсис, не…
—
Pere
…
— Развали всичко. Всичко! Изчезвай от тук! — задъхан от усилието, най-накрая успявам да се изтръгна от мазната му, гореща хватка, освобождавам се с внезапна, отчаяна радост… Най-после съм свободен! После хуквам надолу по стълбите, подхлъзвам се върху лекия килим, сълзите му, глупавите му вопли ме следват като нежелано дете.
По-късно остана време да разменя няколко думи с Каро и Жорж. Няма да разговарям с Муска. Пък и плъзна слух, че е изчезнал, натоварил каквото могъл в таратайката си и отпрашил в неизвестна посока. Кафенето е затворено, само счупеното стъкло на вратата напомня за случилото се сутринта. Отидох там през нощта, дълго стоях пред прозореца. Небето над „Les Marauds“ бе кафеникавозелено, с една-единствена по-светла нишка далеч над хоризонта. Реката бе притихнала в мрака.
Казах на Каро, че църквата няма да прекъсне кампанията срещу Фестивала на шоколада.






