— Арманд ме помоли да ти предам това. Нали разбираш, когато всичко свърши.
Взимам писмото. В плика издрънчава нещо мъничко и твърдо.
— Благодаря.
— Тръгвам си — поглежда ме за миг, после протяга ръка — скован, но странно вълнуващ жест. Ръкостискането му е здраво, истинско. Усещам парене в очите. Една бистра капка се отронва върху ръката на възрастния мъж. Дали негова или моя, не знам.
— Лека нощ, Виан.
— Лека нощ, Гийом.
В плика има едничък лист хартия. Изваждам го, заедно с него на масата се изтърколва нещо — предполагам, че са монети. Написаното е с големи букви, с очевидно усилие.
„Скъпа Виан,
Благодаря ти за всичко. Мога да предположа как се чувстваш. Ако имаш нужда, поговори с Гийом, той разбира най-добре от всички. Съжалявам, че няма да присъствам на фестивала ти, но толкова съм си го представяла, че в крайна сметка няма значение. Целуни Анук от мен и й дай една от тези — другата е за второто, мисля, че ме разбираш.
Вече се уморих, усещам, че вятърът носи промяна. Мисля, че сънят ще ми се отрази добре. Пък кой знае, може един ден пак да се срещнем.
Твоя Арманд Воазен
P.S. Не си правете труда да организирате погребение, казвам го на всички ви. Това ще бъде празникът на Каро и предполагам, че ще вложи в него всичко от себе си. Нали си пада по такива неща. Ти по-добре покани всичките ни приятели в «La Praline» и изпийте кана шоколад за мен. Обичам ви, до един.
А.“
Прочитам писмото и го оставям настрани. Търся с поглед изпадналите монети. Едната откривам на масата, другата на стола. Два златни суверена, които блестят в златисточервено в ръката ми. Единият за Анук, а другият? Инстинктивно посягам към онова топло, спокойно място вътре в душата ми — тайното кътче, което не съм разкрила напълно дори пред себе си.
Анук е положила главица на рамото ми. Полузаспала, припява тихичко на Чехълчо, докато й чета. През последните няколко седмици рядко споменава своя невидим приятел. Заета е с по-истински игри. Явно е важно той да се завърне точно сега, когато вятърът пак сменя посоката си. Внимателно градената ми идея за установяване е като пясъчните кули, които някога правехме на плажа в очакване на прилива. Дори без морето слънцето ги унищожава. До следващия ден няма почти никаква следа от тях. Знам си го, но ми става ядосано, заболява ме. Уханието на карнавала ме привлича като магнит, променящият се вятър, горещият полъх от… откъде беше? От юг? От изток? От Америка? От Англия? Всичко е въпрос на време. Ланскене с всичките ми познати вече изглежда не така истинско място. Като че ли вече се отправя към света на спомените. Машината се износва, механизмът замлъква. Вероятно съм го подозирала от самото начало — че двамата с Рейно сме свързани, че единият балансира другия и че без него няма какво да правя тук.






