Вече няма време да се заглеждам по надписите. Тъпча всичко наред. Свинята губи разсъдъка си пред лицето на толкова много наслада, превръща се в истинска свиня и макар нещо в дълбините на съзнанието ми да крещи да спра, вече не мога. Веднъж започнал, няма връщане. Това няма нищо общо с глада; тъпча, тикам в устата си с пълни шепи, бузите ми ще се пръснат. За една ужасна секунда си представям Арманд, която се е върнала за мен, вероятно за да ме прокълне със собствената си болест. Смърт чрез лакомия. Докато ям, се чувам как издавам звуци — стенещи, изпълнени с копнеж звуци на екстаз и отчаяние, сякаш свинята в мен най-сетне е намерила гласа си.
06,00 ч.
Той воскресе! Камбаненият звън ме изтръгва от опиянението ми. Намирам се седнал на пода, навсякъде около мен се валят шоколади, сякаш наистина съм осъществил съня си и съм се окъпал в тях. Цепеницата лежи забравена встрани. Махнал съм маската от главата си. Витрината, освободена от прикритието на хартията, зяпва насреща ми, озарена от първите бледи утринни лъчи.
Той воскресе! Надигам се като пиян. Само след пет минути по улиците ще плъпнат първите богомолци. Може би още никой не ме е видял. Сграбчвам цепеницата с хлъзгави от разтопен шоколад пръсти. Изведнъж се сещам къде държи стоката си. В стария килер, на хладно и сухо, там, където някога складираха чувалите с брашно. Мога да стигна до там. Има време.
Той воскресе!
Обръщам се, стиснал цепеницата, в отчаяна надпревара с времето, времето…
Тя ме чака, надзърта иззад нанизите мъниста, спускащи се като завеса от рамката на вратата. Няма как да разбера колко време ме е наблюдавала. Устните й се изкривяват в ехидна усмивчица. Много внимателно взема цепеницата от ръката ми. Държи нещо, което прилича на опушено парче цветна хартия. Може би картичка.
Така ме завариха,
pere
, свит в руините на витрината й, с омазано лице и изнурени очи. Изведнъж от всички страни заприиждаха хора, втурнали се на помощ. Дюплеси, стиснал каишката на кучето си в една ръка, застана на пост пред вратата. Самата Роше не помръдваше от задния вход, цепеницата ми бе полегнала в сгънатата й ръка. Поату, който бе станал рано заради първата партида хляб, започна да вика любопитните да ме видят. Семейство Клермон ме зяпаха като риби на сухо. Господи! Смехът. А през цялото време камбаните бият и повтарят „Той воскресе!“, гласът им политва надалеч над площада.
Той воскресе!
Щом камбаните замлъкнаха, изпратих Рейно да си върви. Служба нямаше. Отпраши надолу към „Les Marauds“, без да каже нито дума. Едва ли щеше да остави много разбити сърца след себе си. Фестивалът започна рано с горещ шоколад и сладкиши пред La Praline, докато разчистя набързо бъркотията вътре. За щастие не бе успял да нанесе кой знае какви щети.






