Убеден съм, че в Тулуза или дори в Ажен…
Изведнъж разбрах защо от сутринта в магазина ми не бе влязъл нито един клиент. Тази дума — уместен — звучеше смразяващо и осъдително като тежка пророческа клетва.
Отново разперих пръсти срещу него, под щанда. Рейно се плесна по тила, сякаш го бе ухапало насекомо.
— Не смятам, че единствено градовете имат право на забавления — срязах го аз. — Всеки има нужда от мъничко лукс, от грижа за собствените си желания и потребности. Поне от време на време.
Рейно не отвърна. Предполагам не беше съгласен с мен. Казах му го.
— Вероятно в сутрешната ви проповед е било изложено точно противоположното становище? — втурнах се смело напред. След малко, понеже продължаваше да мълчи, добавих: — И все пак съм убедена, че в този град има достатъчно място и за двама ни. Свободен пазар, нали така?
По израза му видях, че разбира отправеното предизвикателство. За миг задържах очи в погледа му, освободих юздите на омразата си. Рейно отскочи назад, сякаш усмивката ми го бе зашлевила през лицето.
— Разбира се — меко.
О, как добре ги познавам тези като него. Двете с майка сме ги срещали достатъчно по време на обиколките си из Европа. Същите учтиви усмивки, презрение, безразличие. Пред претъпканата катедрала в Реймс пухкава женска ръка изпуска дребна монета. Докато малката Виан скача да я вземе и голите й колене остъргват прашния под, група монахини й отправят укорителни погледи. Мъж в черно расо разговаря гневно и разпалено с майка ми. Тя изскача пребледняла от сянката на църквата, стискайки ръката ми до болка… По-късно разбрах, че е искала да се изповяда при него. Какво я е накарало да го стори? Вероятно самотата; необходимостта да поговориш с някой, да се довериш на човек, който не ти е любовник. На някой, чието лице ти показва разбиране. Но нима не е видяла? Лицето му, вече не толкова разбиращо, разкривено в яростно безсилие. Това е грях, смъртен грях… Трябвало да остави детето си на грижите на добри хора. Ако обича поне малко… как се казва? Ан? Ако я обича, трябва, трябва да направи тази жертва. Знаел един приют, където щели да се погрижат за малката. Стисна я за ръката, без малко да й потроши пръстите. Обича ли детето си? Иска ли Ан да бъде спасена? Иска ли? А?
Читать дальше
Онази нощ майка ми плака, люлеейки ме в прегръдката си. На сутринта напуснахме Реймс по-крадешком от всякога, тя ме притискаше към себе си като откраднато съкровище, очите й бяха горещи и плахи.
Разбрах, че почти е успял да я убеди да ме остави. След това често ме питаше дали съм щастлива с нея, дали ми липсва това, че нямам приятели, дом… Но всеки път, когато й казвах да, щастлива съм, не, не ми липсва, всеки път, когато я целувах и я уверявах, че не съжалявам за нищо, за нищо, в нея си оставаше по мъничко от онази отрова.






