ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шоколад Джоан Харис Довя ни вятърът на карнавала. Необичайно топъл за февруари, натежал от лепкавите аромати на приготвяни в момента палачинки и наденички, на печени върху нагорещени сачове направо край пътя и след това оваляни в пудра захар вафли; навсякъде конфети, завират се в яките и ръкавите и отплуват в канавките като някаква безумна противоотрова на зимата. Тълпата, изпълнила тясната главна улица, е обзета от трескаво въодушевление, протягат се шии, любопитни да зърнат облицованата с креп char 2 2 Колесница, но също и платформа, върху която стоят костюмираните участници в карнавалното шествие (фр.) — Б.пр. с всичките й веещи се панделки и хартиени гирлянди. Анук, в едната ръка с жълт балон, в другата с детско тромпетче, надзърта ококорено между пазарска чанта и тъжно кафяво куче. Не за пръв път попадаме на карнавал двете с нея. Процесия от двеста и петдесет украсени chars в Париж за миналия Mardi Gras 3 3 Френският еквивалент на Shrove Tuesday. — Б.пр. , други сто и осемдесет в Ню Йорк, две дузини маршируващи оркестри във Виена, клоуни на кокили, Grosses Tetes 4 4 Буквално големи глави. — Б.пр. с увисналите им глави от папиемаше, мажоретки с барабанчета, развъртели във въздуха лъскавите си палки. Но на шест светът излъчва особен блясък. Дървена талига, криво-ляво облепена със златист станиол и креп и обрисувана със сцени от приказките. Драконова глава върху щит, Рапунцел с вълнена перука, русалка с целофанена опашка, къщурка от приказките, цялата в позлатена мукава и лак, на прага й вещица, размахваща екстравагантния си зелен маникюр пред групичка притихнали малчугани… На шест забелязваш детайли, които само година по-късно ще са невидими за очите ти. Зад папиемашето, лака и мукавата тя все още вижда истинската вещица, истинската магия. Вдига главица към мен, очи

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Убеден съм, че в Тулуза или дори в Ажен…

Изведнъж разбрах защо от сутринта в магазина ми не бе влязъл нито един клиент. Тази дума — уместен — звучеше смразяващо и осъдително като тежка пророческа клетва.

Отново разперих пръсти срещу него, под щанда. Рейно се плесна по тила, сякаш го бе ухапало насекомо.

— Не смятам, че единствено градовете имат право на забавления — срязах го аз. — Всеки има нужда от мъничко лукс, от грижа за собствените си желания и потребности. Поне от време на време.

Рейно не отвърна. Предполагам не беше съгласен с мен. Казах му го.

— Вероятно в сутрешната ви проповед е било изложено точно противоположното становище? — втурнах се смело напред. След малко, понеже продължаваше да мълчи, добавих: — И все пак съм убедена, че в този град има достатъчно място и за двама ни. Свободен пазар, нали така?

По израза му видях, че разбира отправеното предизвикателство. За миг задържах очи в погледа му, освободих юздите на омразата си. Рейно отскочи назад, сякаш усмивката ми го бе зашлевила през лицето.

— Разбира се — меко.

О, как добре ги познавам тези като него. Двете с майка сме ги срещали достатъчно по време на обиколките си из Европа. Същите учтиви усмивки, презрение, безразличие. Пред претъпканата катедрала в Реймс пухкава женска ръка изпуска дребна монета. Докато малката Виан скача да я вземе и голите й колене остъргват прашния под, група монахини й отправят укорителни погледи. Мъж в черно расо разговаря гневно и разпалено с майка ми. Тя изскача пребледняла от сянката на църквата, стискайки ръката ми до болка… По-късно разбрах, че е искала да се изповяда при него. Какво я е накарало да го стори? Вероятно самотата; необходимостта да поговориш с някой, да се довериш на човек, който не ти е любовник. На някой, чието лице ти показва разбиране. Но нима не е видяла? Лицето му, вече не толкова разбиращо, разкривено в яростно безсилие. Това е грях, смъртен грях… Трябвало да остави детето си на грижите на добри хора. Ако обича поне малко… как се казва? Ан? Ако я обича, трябва, трябва да направи тази жертва. Знаел един приют, където щели да се погрижат за малката. Стисна я за ръката, без малко да й потроши пръстите. Обича ли детето си? Иска ли Ан да бъде спасена? Иска ли? А?

Читать дальше

Онази нощ майка ми плака, люлеейки ме в прегръдката си. На сутринта напуснахме Реймс по-крадешком от всякога, тя ме притискаше към себе си като откраднато съкровище, очите й бяха горещи и плахи.

Разбрах, че почти е успял да я убеди да ме остави. След това често ме питаше дали съм щастлива с нея, дали ми липсва това, че нямам приятели, дом… Но всеки път, когато й казвах да, щастлива съм, не, не ми липсва, всеки път, когато я целувах и я уверявах, че не съжалявам за нищо, за нищо, в нея си оставаше по мъничко от онази отрова.