Дълги години бягахме от свещеника, от Черния призрак. Всеки път, когато лицето му излизаше върху картите, решавахме, че е дошло време отново да поемем на път. Да търсим скривалище от тъмнината, която той бе отворил в душата й.
И ето че той отново бе тук, точно когато си мислех, че двете с Анук най-сетне сме намерили своето място под слънцето. Застанал на прага като ангела пред Божиите двери.
Е, този път, кълна се, няма да избягам. Каквото и да направи. Колкото и да настройва местните жители срещу мен. Лицето му е безизразно и уверено като карта, вещаеща зло. Вече ме е обявил за свой враг, както и аз съм го обявила за свой — при това тъй ясно, сякаш и двамата сме си го казали с думи.
— Толкова се радвам, че се разбираме — гласът ми е бодър, но леден.
— Аз също.
Нещо в очите му, някаква светлина, каквато преди не съществуваше, ме държи нащрек. Учудващо е, но той явно се забавлява от всичко това, от обявяването на война между врагове. Никъде в бронираната му увереност не се и прокрадва мисълта, че може да загуби.
Обръща се да си върви, абсолютно изрядно, с до педантизъм точен наклон на главата. Просто така. Учтиво презрение. Острото и пронизващо оръжие на праведния.
— Мосю кюре! — той се обръща за втори път и аз бързо напъхвам в ръцете му малко пакетче. — Това е за вас. От заведението — усмивката ми не търпи отказ и той поема пакета смутено. — За мен е удоволствие.
Леко смръщва чело, сякаш самата мисъл, че изпитвам удоволствие, му причинява болка.
— Но аз всъщност не обичам…
— Глупости — тонът ми е рязък, не допуска възражение. — Сигурна съм, че тези ще ви харесат. Толкова ми напомнят за вас.
Под спокойната външност ми се струва объркан. В следващия миг вече го няма, малкото пакетче се бялва в ръката му на фона на сивкавия дъжд. Забелязвам, че не се забързва, за да стигне на сушина, а върви с все същата премерена стъпка, не безразличен, но с вид на човек, комуто дори това малко неудобство доставя удоволствие.
Наслаждавам се на мисълта, че ще изяде шоколада. По-вероятно е да го изхвърли, но ми е приятно поне да си представям как отваря кутията и разглежда съдържанието й… Със сигурност ще си позволи един поглед от любопитство.
Толкова ми напомнят за вас.
Дузина от най-добрите ми huitres de Saint-Malo, онези мънички плоски бонбончета във формата на плътно затворени мидички.
Вчера петнайсет. Днес трийсет и четирима. Сред тях и Гийом. Взе си флорентинчета и чаша шоколад. Чарли се беше свил покорно под един стол, докато Гийом сегиз-тогиз мяташе по някое парченце карамелизирана захар в ненаситната му, отворена в очакване уста.
Нужно било време, обяснява ми Гийом, за да бъде приет човек в Ланскене.






