ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шоколад Джоан Харис Довя ни вятърът на карнавала. Необичайно топъл за февруари, натежал от лепкавите аромати на приготвяни в момента палачинки и наденички, на печени върху нагорещени сачове направо край пътя и след това оваляни в пудра захар вафли; навсякъде конфети, завират се в яките и ръкавите и отплуват в канавките като някаква безумна противоотрова на зимата. Тълпата, изпълнила тясната главна улица, е обзета от трескаво въодушевление, протягат се шии, любопитни да зърнат облицованата с креп char 2 2 Колесница, но също и платформа, върху която стоят костюмираните участници в карнавалното шествие (фр.) — Б.пр. с всичките й веещи се панделки и хартиени гирлянди. Анук, в едната ръка с жълт балон, в другата с детско тромпетче, надзърта ококорено между пазарска чанта и тъжно кафяво куче. Не за пръв път попадаме на карнавал двете с нея. Процесия от двеста и петдесет украсени chars в Париж за миналия Mardi Gras 3 3 Френският еквивалент на Shrove Tuesday. — Б.пр. , други сто и осемдесет в Ню Йорк, две дузини маршируващи оркестри във Виена, клоуни на кокили, Grosses Tetes 4 4 Буквално големи глави. — Б.пр. с увисналите им глави от папиемаше, мажоретки с барабанчета, развъртели във въздуха лъскавите си палки. Но на шест светът излъчва особен блясък. Дървена талига, криво-ляво облепена със златист станиол и креп и обрисувана със сцени от приказките. Драконова глава върху щит, Рапунцел с вълнена перука, русалка с целофанена опашка, къщурка от приказките, цялата в позлатена мукава и лак, на прага й вещица, размахваща екстравагантния си зелен маникюр пред групичка притихнали малчугани… На шест забелязваш детайли, които само година по-късно ще са невидими за очите ти. Зад папиемашето, лака и мукавата тя все още вижда истинската вещица, истинската магия. Вдига главица към мен, очи

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Дълги години бягахме от свещеника, от Черния призрак. Всеки път, когато лицето му излизаше върху картите, решавахме, че е дошло време отново да поемем на път. Да търсим скривалище от тъмнината, която той бе отворил в душата й.

И ето че той отново бе тук, точно когато си мислех, че двете с Анук най-сетне сме намерили своето място под слънцето. Застанал на прага като ангела пред Божиите двери.

Е, този път, кълна се, няма да избягам. Каквото и да направи. Колкото и да настройва местните жители срещу мен. Лицето му е безизразно и уверено като карта, вещаеща зло. Вече ме е обявил за свой враг, както и аз съм го обявила за свой — при това тъй ясно, сякаш и двамата сме си го казали с думи.

— Толкова се радвам, че се разбираме — гласът ми е бодър, но леден.

— Аз също.

Нещо в очите му, някаква светлина, каквато преди не съществуваше, ме държи нащрек. Учудващо е, но той явно се забавлява от всичко това, от обявяването на война между врагове. Никъде в бронираната му увереност не се и прокрадва мисълта, че може да загуби.

Обръща се да си върви, абсолютно изрядно, с до педантизъм точен наклон на главата. Просто така. Учтиво презрение. Острото и пронизващо оръжие на праведния.

— Мосю кюре! — той се обръща за втори път и аз бързо напъхвам в ръцете му малко пакетче. — Това е за вас. От заведението — усмивката ми не търпи отказ и той поема пакета смутено. — За мен е удоволствие.

Леко смръщва чело, сякаш самата мисъл, че изпитвам удоволствие, му причинява болка.

— Но аз всъщност не обичам…

— Глупости — тонът ми е рязък, не допуска възражение. — Сигурна съм, че тези ще ви харесат. Толкова ми напомнят за вас.

Под спокойната външност ми се струва объркан. В следващия миг вече го няма, малкото пакетче се бялва в ръката му на фона на сивкавия дъжд. Забелязвам, че не се забързва, за да стигне на сушина, а върви с все същата премерена стъпка, не безразличен, но с вид на човек, комуто дори това малко неудобство доставя удоволствие.

Наслаждавам се на мисълта, че ще изяде шоколада. По-вероятно е да го изхвърли, но ми е приятно поне да си представям как отваря кутията и разглежда съдържанието й… Със сигурност ще си позволи един поглед от любопитство.

Толкова ми напомнят за вас.

Дузина от най-добрите ми huitres de Saint-Malo, онези мънички плоски бонбончета във формата на плътно затворени мидички.

Вчера петнайсет. Днес трийсет и четирима. Сред тях и Гийом. Взе си флорентинчета и чаша шоколад. Чарли се беше свил покорно под един стол, докато Гийом сегиз-тогиз мяташе по някое парченце карамелизирана захар в ненаситната му, отворена в очакване уста.

Нужно било време, обяснява ми Гийом, за да бъде приет човек в Ланскене.