— Ето, Чарли, заповядай, момчето ми — когато се обръща към кучето си, Гийом винаги говори с топъл, но малко тъжен глас. Купил си животинчето, когато умрял баща му, така ми каза. Било преди осемнайсет години. Но кучетата живеят по-малко от хората и двамата остарели заедно.
— Ето тук — показва ми един израстък под брадичката на Чирли с размерите на кокоше яйце, разкривен като брястов бодил. — Уголемява се — пауза, кучето се протяга блажено, едното му краче потръпва, докато господарят му го гали по корема. — Докторът каза, че нищо не може да се направи.
Започвам да разбирам изпълнения с вина и любов поглед на Гийом.
— Ти не би приспала един възрастен човек. Не и ако у него са се запазили ценни качества — думите излизат с мъка от устата му. — Чарли не страда. Поне не много.
Кимам, знам, че иска сам себе си да убеди.
— Лекарствата си вършат своето.
Засега. Думата отеква във въздуха неизречена.
— Когато му дойде времето, ще разбера — очите му са изпълнени с ужас. — Ще знам какво трябва да се направи. Няма да се страхувам — доливам чашата му мълчаливо и поръсвам пяната с какао, но Гийом е твърде замислен за кучето си, за да забележи. Чарли се изтърколва по гръб, главата му клюмва.
— Мосю кюре казва, че животните нямат душа — продължава тихо. — Че съм трябвало да избавя Чарли от мъките му.
— Всичко има душа — отвръщам. — Така ме е учила майка ми. Всичко.
Той кима, самотен в своя кръг от страх и вина.
— Какво ще правя без него? — пита, лицето му е обърнато към кучето и разбирам, че съвсем е забравил за моето присъствие. — Какво ще правя без теб?
Зад щанда свивам юмрук в безмълвна ярост. Познавам този поглед — страх, вина, копнеж, — колко добре го познавам. Това е погледът в очите на майка ми в нощта на Черния призрак. Тези думи — Какво ще правя без теб? — ми повтаряше и тя през цялата онази скапана нощ. Когато вечер, преди да си легна, се поглеждам в огледалото, когато се събуждам с нарастващ страх — убеденост, сигурност, — че моето момиче ми се изплъзва, че губя дъщеря си, че ще я изгубя, ако не открия Мястото… виждам същия израз върху собственото си лице.
Протягам се и прегръщам Гийом. В първия момент той се сепва, непривикнал към близостта на жена. После се отпуска. Усещам как от тялото му на тласъци струи безпокойство.
— Виан — прошепва. — Виан.
— Нормално е да се чувстваш така — казвам твърдо. — Няма нищо нередно.
Под нас Чарли излайва възмутено.
Днес оборотът ни е близо триста франка. За първи път е достатъчно, за да излезем на чисто. Казвам го на Анук, когато се връща от училище, но тя е някак разсеяна, ведрото й лице необичайно притихнало. Очите й са натежали и мрачни като облаци, предвещаващи приближаваща буря.
— Жано — гласът й е студен. — Майка му не дава да си играе с мен.






