— Ще си намериш други приятели.
Лошо попадение, отговор, който не може да я утеши. Презрителен поглед.
— Аз искам точно този — гласът й звучи зряло, странно уморен, обръща се. Клепачите й са натежали от сълзи, но не понечва да пристъпи към мен, за да я успокоя. Изведнъж я виждам съвсем ясно, потресаващо ясно, детето, девойката, жената, чужденката, в която ще се превърне един ден. Едва се сдържам да не изкрещя от ужас и болка, сякаш изведнъж сме си сменили местата, тя е възрастният, аз съм детето.
Моля те! Какво ще правя без теб?
Оставям я на мира, не казвам нито дума повече, макар да умирам от желание да я гушна. Едновременно с това съм напълно наясно със стената, която очертава личния периметър на всяка от нас. Децата се раждат дивачета, това го знам. Най-доброто, на което, бих могла да се надявам, е мъничко нежност, привидна кротост. Под повърхността дивото си остава абсолютно, необуздано и чуждо.
Практически цялата вечер не пророни нито дума повече. Когато я сложих да си легне, отказа да слуша приказка и остана будна часове след като бях изгасила нощната си лампа. Чувах я от тъмнината на стаята си как кръстосва напред-назад, от време на време си говори нещо или се обръща към Чехълчо, но гласът й е пресеклив и избухлив, твърде тих, за да мога да чуя думите. Доста по-късно, когато вече бях сигурна, че е заспала, се промъкнах да й изгася лампата и я видях свита на кълбо в ъгъла на леглото си, широко разперила едната си ръка, главата й извърната под странен, абсурдно трогателен ъгъл. Сърцето ми се свива. В едната си ръка стиска малка пластилинова фигурка. Измъквам я от юмручето й и оправям завивките, с намерението да я върна в коша с играчки на Анук. Все още е топла от ръката й, излъчва непогрешима миризма на начално училище, на несподелени тайни, на плакатни бои и стенвестник, на полузабравени приятели.
Петнайсетсантиметрова клечеста фигурка, старателно изработена, очите и устата издълбани с карфица, червен конец вместо колан и нещо (клечки или слама) забито в главата вместо проскубана кестенява коса. Върху тялото на момчето от пластилин е издълбан инициал, точно над сърцето. Ясно се вижда главно Ж. Под него, точно колкото да се застъпят, личи едно А.
Поставих фигурката внимателно на възглавницата до главата й и излязох, изгасяйки лампата. Някъде преди съмване тя се пъхна в кревата до мен, както правеше често, когато бе по-малка, и обвита в нежните воали на съня я чух да шепти: „Всичко е наред, маман. Никога няма да те напусна.“
Миришеше на сол и бебешки сапун, прегръдката й бе яростна и топла в поглъщащия мрак. Залюлях я, залюлях себе си, потънала в нега, гушнах я с тъй необятно облекчение, че почти изпитах болка.
— Обичам те, маман. Винаги и всякога ще те обичам. Не плачи.
Не плачех. Аз никога не плача.






