ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шоколад Джоан Харис Довя ни вятърът на карнавала. Необичайно топъл за февруари, натежал от лепкавите аромати на приготвяни в момента палачинки и наденички, на печени върху нагорещени сачове направо край пътя и след това оваляни в пудра захар вафли; навсякъде конфети, завират се в яките и ръкавите и отплуват в канавките като някаква безумна противоотрова на зимата. Тълпата, изпълнила тясната главна улица, е обзета от трескаво въодушевление, протягат се шии, любопитни да зърнат облицованата с креп char 2 2 Колесница, но също и платформа, върху която стоят костюмираните участници в карнавалното шествие (фр.) — Б.пр. с всичките й веещи се панделки и хартиени гирлянди. Анук, в едната ръка с жълт балон, в другата с детско тромпетче, надзърта ококорено между пазарска чанта и тъжно кафяво куче. Не за пръв път попадаме на карнавал двете с нея. Процесия от двеста и петдесет украсени chars в Париж за миналия Mardi Gras 3 3 Френският еквивалент на Shrove Tuesday. — Б.пр. , други сто и осемдесет в Ню Йорк, две дузини маршируващи оркестри във Виена, клоуни на кокили, Grosses Tetes 4 4 Буквално големи глави. — Б.пр. с увисналите им глави от папиемаше, мажоретки с барабанчета, развъртели във въздуха лъскавите си палки. Но на шест светът излъчва особен блясък. Дървена талига, криво-ляво облепена със златист станиол и креп и обрисувана със сцени от приказките. Драконова глава върху щит, Рапунцел с вълнена перука, русалка с целофанена опашка, къщурка от приказките, цялата в позлатена мукава и лак, на прага й вещица, размахваща екстравагантния си зелен маникюр пред групичка притихнали малчугани… На шест забелязваш детайли, които само година по-късно ще са невидими за очите ти. Зад папиемашето, лака и мукавата тя все още вижда истинската вещица, истинската магия. Вдига главица към мен, очи

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Помня Жано като Вълка от карнавала, длъгнесто седемгодишно хлапе с проскубана коса и подозрителен поглед. Снощи двамата с Анук си играха на площада, тичаха и надаваха тайнствени бойни викове чак до мръкване. Майка му е Жолин Дру, една от двете начални учителки, от обкръжението на Каролин Клермон.

— О? — безстрастно. — И какво ти каза тя?

— Че му влияя лошо — стрелва ме с мрачен поглед: — Понеже не ходим на църква. И понеже ти си отворила магазина в неделя.

Ти

си отворила магазина в неделя.

Поглеждам я. Иска ми се да я прегърна, но изопнатото й като струна тяло, застинало във враждебна поза, ме хвърля в ужас. Старая се гласът ми да звучи спокойно.

— И какво мисли за това Жано? — опитвам почвата.

— Той не може да направи нищо. Тя непрекъснато е там. Наблюдава ни — гласчето й става все по-пискливо и си мисля, че всеки момент ще заплаче. — Защо винаги става така? Защо вечно съм… — изведнъж млъква, явно с усилие, гърдичките й се повдигат на пресекулки.

— Имаш и други приятели.

Така е, снощи бяха четири или пет деца, целият площад ехтеше от виковете и смеха им.

— Те са приятели на Жано.

Разбирам какво се опитва да ми каже. Луи Клермон. Лиз Поату. Неговите приятели. Без Жано групата се разпада. Изведнъж ме заболява за дъщеря ми, която, за да насели пространствата около себе си, е принудена да си измисля невидими другари. Егоистично е да се мисли, че една майка би могла да запълни изцяло всички тези пространства. Егоистично и тесногръдо.

— Ще отидем на църква, ако в това е проблемът — тонът ми е кротък. — Но сама знаеш, че нещата няма да се променят.

Читать дальше

— И защо няма? Те също не вярват. Хич не ги е грижа за Господ. Ама ходят — обвинява ме.

Тогава се усмихвам, не без известна горчивина. Шестгодишна е, а продължава да ме изненадва с дълбочината на прозренията си.

— Може и така да е. Но нима и ти искаш да бъдеш като тях?

Свиване на рамене, цинично и с безразличие. Пристъпва от крак на крак, сякаш се страхува, че ще й се наложи да изслуша поредната лекция. Търся точните думи, с които да й обясня. Не мога да избягам от спомена за ужасеното лице на майка ми, докато ме люлее в прегръдките си и повтаря с някакво ожесточение: Какво ще правя без теб? Какво ще правя?

О, за всичко това съм й говорила още отдавна: за лицемерието на Църквата, лова на вещици, гоненията на всички странници и иноверци. Тя разбира. Но това познание не се помества добре в ежедневието, то не лекува наличната самота, загубата на приятел.

— Не е честно — гласът й все още е войнствен, враждебността в него е овладяна, но не изцяло.

Сред примерите се нареждат и плячкосването на Светите земи, изгарянето на Жана Д’Арк, испанската Инквизиция. Знам, че не бива да й го казвам. Лицето й е напрегнато, изопнато. Най-малката проява на слабост и тя ще скочи срещу мен.