Помещението много ми прилича на будоар, има едно интимно излъчване, ухае на роза и ванилия. Като стаята на майка, на приглушената светлина всичко лъщи в креп, метал и шлифовано стъкло, редиците шишенца и стъкленички на тоалетката й са армия от джинове, които очакват да бъдат освободени. В подобно изобилие на сладости се крие нещо дълбоко нездравословно. Обещание, наполовина изпълнено, за забраненото. Старая се да не гледам, да не дишам.
Посреща ме достатъчно любезно. Вече я виждам по-ясно: дълга черна коса, прибрана в кок на тила, толкова тъмни очи, че чак изглеждат без зеници. Съвършени вежди, които й придават строг вид, опроверган от комична извивка на устните. Ръце ръбести и работливи. Нокти ниско изрязани. Не ползва грим и въпреки това лицето й излъчва нещо леко непристойно. Може би идва от прямотата на погледа й, от начина, по който очите й непрекъснато оценяват събеседника, от неизменната ирония в крайчеца на устните й. И е висока, прекалено висока за жена — колкото мен е. Гледа ме право в очите, с отметнати назад рамене и упорита брадичка. Носи дълга, развята, огненочервена пола и тесен черен пуловер. Тези цветове вещаят някаква опасност, сякаш е змия или жилещо насекомо, отпращащо предупреждение към враговете си.
Всъщност тя наистина ми е враг. Почувствах го веднага. Долавям враждебността и подозрителността й, въпреки че гласът й остава мек и благ. Усещам, че ме е примамила на онова място, за да ме изкуши, че знае някаква тайна, която дори и аз… Но това са глупости. Какво би могла да знае? Какво може да направи! Онова, което е наранено в мен, е чувството ми за ред, по същия начин би останал засегнат добросъвестен градинар пред полянка с прецъфтели глухарчета. Семето на разединението е навсякъде,
mon pere
. И се разпръсква. Разпръсква се.
Читать дальше
Знам. Губя реална представа за нещата. Но така или иначе ние с вас трябва да бъдем нащрек. Спомни си „Les Marauds“, всичките ония цигани, дето ги прогонихме от бреговете на Тан. Спомни си колко време ни отне, колко безплодни месеци на жалби и писане на писма, докато съумеем да вземем нещата в свои ръце. Спомни си проповедите ми! Пред тях се затваряше врата след врата. Някои от собствениците на магазини се отзоваха тутакси. Не бяха забравили циганите от последния път и всичките болести, кражби, разврат. Застанаха на наша страна. Как само се наложи да притиснем Нарсис, който, разбира се, беше готов да им предложи работа за през лятото в градините си. Но най-накрая ги изкоренихме до един: сърдити мъжаги и ококорените им повлекани, сквернословните им босоноги отрочета и дръгливите им псета. Тръгнаха си, имаше доброволци, които почистиха мръсотията след тях. Едно-едничко семенце на глухарче,
mon pere
, ще е достатъчно, за да ги върне обратно. Знаеш го не по-зле от мен.






