ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шоколад Джоан Харис Довя ни вятърът на карнавала. Необичайно топъл за февруари, натежал от лепкавите аромати на приготвяни в момента палачинки и наденички, на печени върху нагорещени сачове направо край пътя и след това оваляни в пудра захар вафли; навсякъде конфети, завират се в яките и ръкавите и отплуват в канавките като някаква безумна противоотрова на зимата. Тълпата, изпълнила тясната главна улица, е обзета от трескаво въодушевление, протягат се шии, любопитни да зърнат облицованата с креп char 2 2 Колесница, но също и платформа, върху която стоят костюмираните участници в карнавалното шествие (фр.) — Б.пр. с всичките й веещи се панделки и хартиени гирлянди. Анук, в едната ръка с жълт балон, в другата с детско тромпетче, надзърта ококорено между пазарска чанта и тъжно кафяво куче. Не за пръв път попадаме на карнавал двете с нея. Процесия от двеста и петдесет украсени chars в Париж за миналия Mardi Gras 3 3 Френският еквивалент на Shrove Tuesday. — Б.пр. , други сто и осемдесет в Ню Йорк, две дузини маршируващи оркестри във Виена, клоуни на кокили, Grosses Tetes 4 4 Буквално големи глави. — Б.пр. с увисналите им глави от папиемаше, мажоретки с барабанчета, развъртели във въздуха лъскавите си палки. Но на шест светът излъчва особен блясък. Дървена талига, криво-ляво облепена със златист станиол и креп и обрисувана със сцени от приказките. Драконова глава върху щит, Рапунцел с вълнена перука, русалка с целофанена опашка, къщурка от приказките, цялата в позлатена мукава и лак, на прага й вещица, размахваща екстравагантния си зелен маникюр пред групичка притихнали малчугани… На шест забелязваш детайли, които само година по-късно ще са невидими за очите ти. Зад папиемашето, лака и мукавата тя все още вижда истинската вещица, истинската магия. Вдига главица към мен, очи

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Ароматният букет от шоколад, ванилия, загрети медни съдове и канела е опияняващ, дава тласък на въображението и разгръща фантазията: първичният дъх на земя и пръст, идващ от двете Америки; горещото смолисто ухание на тропически лес. Сега пътешествам по този начин, също като ацтеките в свещените им ритуали. Мексико, Венецуела, Колумбия. Дворът на Монтесума. Кортес и Колумб. Храната на боговете, бълбукаща и разпенена в обредни бокали. Тръпчивият еликсир на живота.

Вероятно именно това надушва Рейно в малкото ми магазинче: връщане назад във времето, когато светът е бил по-просторно, по-диво място. Преди Христа, преди Адонис да се роди във Витлеем или Осирис да бъде принесен в жертва по Великден, хората са почитали какаовото зърно. Приписвали са му магически качества. Отварата му е била изпивана на стълбите на ритуалните храмове. Предизвиквало е могъщи и ужасни екстатични състояния. От това ли се страхува отчето? Развращаване чрез удоволствие, неуловимото преосъществяване на плътта във вместилище на покварата? Не са за него оргиите на ацтекските жреци. При все това всред димните воали, стелещи се над топящия се шоколад, изниква образ — видение, би казала майка ми, — безплътен пръст на прозрението, който сочи… сочи…

Натам. За един кратък миг почти го бях уловила. Над гладката повърхност изплува мимолетен вълнист силует. После още един, неясен и блед, хем иска да се скрие, хем се показва. За момент почти видях отговора, тайната, която крие Рейно — дори от самия себе си — с тъй ужасяваща прецизност; импулсът, който ще тласне всички ни напред.

Гадаенето на шоколад е трудна работа. Образите са неясни, смущават ги витаещите във въздуха аромати, които размътват мозъка. Освен това аз не съм майка ми, която до последния си миг запази тъй могъща пророческа дарба, че двете с нея трябваше да се носим отпреде й презглава в умопобъркващ и невъобразим хаос. Но преди образът да се разтопи в димния воал, сигурна съм, виждам нещо — стая, креват, старец, легнал на него, очите му хладни ями, вкопани в бялото лице… И огън. Огън.

Това ли трябваше да видя?

Това ли е тайната на Черния призрак?

Ако ще живеем тук, трябва да узная тайната му. А аз наистина имам нужда да остана. Каквото и да ми струва това.

Седмица,

mon pere

. Само толкова мина. Една седмица. Но сякаш е повече. Защо й е да ме тормози, това не мога да си обясня. Ясно каква е. Отидох да я посетя онзи ден, за да обсъдим факта, че магазинът й работи в неделя. Мястото е променено, във въздуха се носят смущаващи миризми на сладкиши и подправки. Наложих си да не поглеждам към отрупаните с лакомства рафтове: кутии, панделки, купи в пастелни цветове, захаросани бадеми, натрупани на златисто сребърни купчини, захарни виолетки и шоколадови розички.