ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шоколад Джоан Харис Довя ни вятърът на карнавала. Необичайно топъл за февруари, натежал от лепкавите аромати на приготвяни в момента палачинки и наденички, на печени върху нагорещени сачове направо край пътя и след това оваляни в пудра захар вафли; навсякъде конфети, завират се в яките и ръкавите и отплуват в канавките като някаква безумна противоотрова на зимата. Тълпата, изпълнила тясната главна улица, е обзета от трескаво въодушевление, протягат се шии, любопитни да зърнат облицованата с креп char 2 2 Колесница, но също и платформа, върху която стоят костюмираните участници в карнавалното шествие (фр.) — Б.пр. с всичките й веещи се панделки и хартиени гирлянди. Анук, в едната ръка с жълт балон, в другата с детско тромпетче, надзърта ококорено между пазарска чанта и тъжно кафяво куче. Не за пръв път попадаме на карнавал двете с нея. Процесия от двеста и петдесет украсени chars в Париж за миналия Mardi Gras 3 3 Френският еквивалент на Shrove Tuesday. — Б.пр. , други сто и осемдесет в Ню Йорк, две дузини маршируващи оркестри във Виена, клоуни на кокили, Grosses Tetes 4 4 Буквално големи глави. — Б.пр. с увисналите им глави от папиемаше, мажоретки с барабанчета, развъртели във въздуха лъскавите си палки. Но на шест светът излъчва особен блясък. Дървена талига, криво-ляво облепена със златист станиол и креп и обрисувана със сцени от приказките. Драконова глава върху щит, Рапунцел с вълнена перука, русалка с целофанена опашка, къщурка от приказките, цялата в позлатена мукава и лак, на прага й вещица, размахваща екстравагантния си зелен маникюр пред групичка притихнали малчугани… На шест забелязваш детайли, които само година по-късно ще са невидими за очите ти. Зад папиемашето, лака и мукавата тя все още вижда истинската вещица, истинската магия. Вдига главица към мен, очи

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Искате Жозефин да стане ваша приятелка? — същият изпитателен поглед. Чувствам, че ни сравнява, горещите му очи отскачат към гърдите ми зад плота. Когато отново проговаря, гласът му е омекнал, придобил е напевните нотки на нещо, което явно мисли, че звучи съблазнително. — Вие сте нова в града, нали?

Кимам.

— Може да се видим някой път, нали разбирате, да се поопознаем.

— Може — звуча възможно най-небрежно. — Може да поканите и жена си — добавям монотонно.

Времето пулсира. Той ме поглежда пак, този път в погледа му трепти преценка и скрито подозрение.

— Не ви е казала нещо, нали?

— Какво по-точно? — безстрастно.

Енергично разтърсване на главата.

— Нищо. Нищо. Тя си говори, това е. При нея всичко е говорене. Не че прави нещо, ама, а? Иди ми — дойди ми — пак онзи пристъп на лишен от веселост смях. — Скоро сама ще го разберете — добавя с кисело задоволство.

Измърморвам нещо неангажиращо. След което импулсивно взимам малък пакет шоколадови бадеми изпод щанда и му ги подавам.

— Дали мога да ви помоля да предадете това на Жозефин — питам ведро. — Исках лично да й ги връча, но забравих.

Той ме поглежда, без да помръдне.

— Да й ги предам! — повтаря.

— От мен. За сметка на заведението — стрелвам го с най-подкупващата си усмивка: — Подарък.

Устните му се разтягат в усмивка. Поема шоколадите, подредени в красива сребриста кесийка.

— Ще се погрижа да ги получи — отвръща и напъхва пакетчето в джоба на дочените си панталони.

— Тези са й любимите.

— Няма да стигнете далеч, ако продължавате да раздавате стоката си — снизходително ме поглежда той. — До месец ще сте разорена — същият суров, алчен поглед, сякаш аз самата съм шоколад, който няма търпение да разопакова.

— Ще видим — проронвам учтиво и го изпращам с поглед, докато излиза от магазина и се насочва към дома си, отпуснал рамене, един истински Джеймс Дийн. Дори не изчака да се скрие от погледа ми; за да извади подаръка на Жозефин и да отвори пакета. Може би е предполагал, че ще го наблюдавам. Едно, две, три, ръката му се приближаваше до устата с вяла ритмичност и още преди да е прекосил площада, съдържанието на сребристата кесийка вече бе унищожено и опаковката смачкана в ръбатия му юмрук. Представих си го как се нахвърля върху шоколада като лакомо псе, което бърза да излапа яденето в своята паница, за да се насочи по-късно към нечия друга. На минаване покрай фурната хвърли опаковката в кошчето отпред, но не уцели, смачканата топка отскочи от ръба и падна на паважа. Продължи надолу покрай църквата и по „Avenue des Francs Bourgeois“, като нито веднъж не погледна назад, при удара на тежките му ботуши в паважа изпод краката му изскачаха искри.

Снощи пак сви студ.