— Искате Жозефин да стане ваша приятелка? — същият изпитателен поглед. Чувствам, че ни сравнява, горещите му очи отскачат към гърдите ми зад плота. Когато отново проговаря, гласът му е омекнал, придобил е напевните нотки на нещо, което явно мисли, че звучи съблазнително. — Вие сте нова в града, нали?
Кимам.
— Може да се видим някой път, нали разбирате, да се поопознаем.
— Може — звуча възможно най-небрежно. — Може да поканите и жена си — добавям монотонно.
Времето пулсира. Той ме поглежда пак, този път в погледа му трепти преценка и скрито подозрение.
— Не ви е казала нещо, нали?
— Какво по-точно? — безстрастно.
Енергично разтърсване на главата.
— Нищо. Нищо. Тя си говори, това е. При нея всичко е говорене. Не че прави нещо, ама, а? Иди ми — дойди ми — пак онзи пристъп на лишен от веселост смях. — Скоро сама ще го разберете — добавя с кисело задоволство.
Измърморвам нещо неангажиращо. След което импулсивно взимам малък пакет шоколадови бадеми изпод щанда и му ги подавам.
— Дали мога да ви помоля да предадете това на Жозефин — питам ведро. — Исках лично да й ги връча, но забравих.
Той ме поглежда, без да помръдне.
— Да й ги предам! — повтаря.
— От мен. За сметка на заведението — стрелвам го с най-подкупващата си усмивка: — Подарък.
Устните му се разтягат в усмивка. Поема шоколадите, подредени в красива сребриста кесийка.
— Ще се погрижа да ги получи — отвръща и напъхва пакетчето в джоба на дочените си панталони.
— Тези са й любимите.
— Няма да стигнете далеч, ако продължавате да раздавате стоката си — снизходително ме поглежда той. — До месец ще сте разорена — същият суров, алчен поглед, сякаш аз самата съм шоколад, който няма търпение да разопакова.
— Ще видим — проронвам учтиво и го изпращам с поглед, докато излиза от магазина и се насочва към дома си, отпуснал рамене, един истински Джеймс Дийн. Дори не изчака да се скрие от погледа ми; за да извади подаръка на Жозефин и да отвори пакета. Може би е предполагал, че ще го наблюдавам. Едно, две, три, ръката му се приближаваше до устата с вяла ритмичност и още преди да е прекосил площада, съдържанието на сребристата кесийка вече бе унищожено и опаковката смачкана в ръбатия му юмрук. Представих си го как се нахвърля върху шоколада като лакомо псе, което бърза да излапа яденето в своята паница, за да се насочи по-късно към нечия друга. На минаване покрай фурната хвърли опаковката в кошчето отпред, но не уцели, смачканата топка отскочи от ръба и падна на паважа. Продължи надолу покрай църквата и по „Avenue des Francs Bourgeois“, като нито веднъж не погледна назад, при удара на тежките му ботуши в паважа изпод краката му изскачаха искри.
Снощи пак сви студ.






